Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Крокъс забеляза споглеждането и помръкна още повече. Изгледа напускащия Мурильо, а после се обърна към Ралик. Убиецът седеше и гледаше Кол, с неразгадаемо както винаги лице.
Сълти се затътри към кухнята и след малко оттам се чу дрънкане на съдове.
Крокъс хвърли картите си на масата, отпусна гръб и затвори очи.
— Момъкът също ли се предава? — попита Круппе.
Крокъс кимна.
— Ха, Круппе остава непобеден. — Остави картите си и изтри с кърпата потния си дебел врат.
В ума на младия крадец се завихриха подозрения за някаква голяма интрига. Най-напред онази война между убийците, сега Ралик и Мурильо май крояха нещо. Въздъхна наум и отвори очи. Цялото тяло го болеше от снощните му приключения, но знаеше, че е извадил късмет. Зяпна Кол, без да го вижда. Гледката с онези двамата, високите черни убийци, се върна в ума му и той потръпна. Да, въпреки всичките опасности, които го бяха подгонили като ловни кучета по покривите предната нощ, трябваше да признае колко възбуждащо беше всичко. Цял час след като беше затръшнал вратата на хана и бе изгълтал бирата, която Сълти му тикна в ръката, целият трепереше.
Погледът му се закова на Кол. Кол, Круппе, Мурильо и Ралик. Каква странна група — пияница, дебел маг със съмнителни дарби, конте, и убиец.
Все пак това бяха най-добрите му приятели. Родителите му се бяха споминали от Крилатата чума, когато беше едва четиригодишен. Оттогава го беше гледал чичо Мамът. Старият учен се бе постарал да направи за него най-доброто, на което беше способен, но то не се беше оказало достатъчно. Крокъс беше намерил уличните сенки и безлунните нощи по покривите за много по-възбуждащи от плесенясалите книги на чичо си.
Сега обаче се чувстваше много самотен. Круппе така и не смъкваше маската си на блажен идиотизъм, нито за миг — през всичките години, откакто Крокъс се беше хванал да чиракува на дебелака в занаята на крадец, никога не го беше виждал да се държи другояче. Животът на Кол като че ли се изразяваше в неуморно и упорито избягване на трезвостта, по причини неизвестни за Крокъс — макар да подозираше, че преди това Кол е представлявал нещо повече. А ето, че Ралик и Мурильо сега се стараеха да го изключат от някаква своя нова интрига.
В мислите му се появи един образ — огрените от луната бедра на спяща девица — и той ядосано тръсна глава.
Сълти дойде със закуската — парчета хляб, запържени в масло, буца козе сирене, добре узряло грозде и каничка с горчиво кафе от Калоуз. Поднесе най-напред на Крокъс и той измърмори „благодаря“.
Докато Сълти поднасяше на Ралик, нетърпението на Круппе се усили.
— Какво безочие! — изпръхтя дебелакът и заоправя широките, оцапани ръкави на палтото си. — Круппе си мисли дали да не хвърли хиляда ужасни заклинания на грубата Сълти.
— Круппе по-добре да не го прави — каза Ралик.
— О, не, разбира се, че не — заусуква Круппе и отри челото си с кърпата. — Магьосник с моите дарби никога не би се унизил с една проста миячка на тигани, в края на краищата.
Сълти се обърна към него.
— Миячка на тигани? — Взе едно парче запържен хляб от чинията и го плесна в главата на Круппе. — Не се притеснявай — каза му и тръгна към тезгяха. — С твоята коса никой няма да забележи.
Круппе смъкна хляба от главата си. Канеше се да го хвърли на пода, но се отказа. Облиза устни.
— Круппе е великодушен тази сутрин — рече той, ухили се широко и остави хляба в чинията си. Наведе се над масата и сплете месестите си пръсти. — Круппе иска да започне закуската си с малко грозденце, моля.
7.