Островът от предишния ден
- Автор: Эко Умберто
- Язык: болгарский
- Переводчик: Толя Радева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Островът от предишния ден». Краткое содержание книги:
Този път Еко е избрал XVII век за своята виртуозна игра с огледала, в които се мяркат образите на Галилей, Монтеверди, Караваджо, Сервантес, Рубенс, Шекспир, Вермеер, Паскал… Дневник на корабокрушенец, загадъчен остров, заговори, любовни послания и афоризми — какво ли няма в този превъзходен роман, една истинска енциклопедия, чието богатство предизвиква читателя, мобилизира ума и сетивата му, поднася му ключ към отминалото хилядолетие.
В безсилието си Роберто погали клетото животно, което сега проскимтяваше смирено. Запита се как да му помогне, но докосвайки го по-настойчиво, само му причини още по-голяма болка. Над състраданието му впрочем вече вземаше връх чувството за победа. Ето я значи тайната на доктор Бърд, загадъчната стока, натоварена в Лондон!
Това, което можеше да заключи от видяното човек, знаещ онова, което Роберто знаеше, беше, че кучето е било ранено в Англия и Бърд полагаше грижа то да остане все така с язвата си. Някой в Лондон, всеки ден в определен и уговорен час, правеше нещо на оръжието причинител или на кърпа, напоена с кръвта на животното, и предизвикваше реакцията му — дали на облекчение, дали на още по-голямо страдание, след като доктор Бърд беше казал, че с Weapon Salve би могло и да се вреди.
Така в даден момент на Амарилида можеше да се научи колко е часът в Европа. Като се знаеше часът на мястото, през което минаваше корабът, беше възможно да се изчисли меридианът!
Оставаше само да се изчака потвърждението на фактите. Тези дни Бърд се губеше все около единайсет: наближаваха значи антимеридиана. Трябваше да го издебне скрит някъде при кучето около този час.
Щастието му се усмихна, ако може да се говори за щастие по повод на щорм, който щеше да отведе кораба и всичките му обитатели до сетното от нещастията. Онзи следобед морето беше вече доста бурно и това послужи на Роберто за претекст да се оплаче от гадене и стомашно неразположение и да избяга в леглото си, измъквайки се от вечерята. На смрачаване, когато никой още не мислеше да застава на пост, се спусна крадешком в трюма, понесъл само огниво и насмолено въже, с което осветяваше пътя. Стигна при кучето и видя над бърлогата му гредоред, отрупан с бали слама, която служеше за подновяване на просмуканите от миазми сламеници на пасажерите. Проправи си път сред тях и си издълба ниша, от която не можеше вече да вижда кучето, но можеше да следи кой стои пред него и положително да слуша всеки разговор.
Беше чакане с часове, удължено от стенанията на преокаяното животно, но най-сетне чу други шумове и забеляза светлини.
Малко по-късно стана свидетел на експеримент, който се провеждаше на няколко крачки от него и на който присъстваха докторът и тримата му асистенти.
— Записваш ли, Кавъндиш?
— Aye, aye, докторе.
— Значи чакаме. Много вие тази вечер.
— Усеща морето.
— Мирен, мирен, Хаклют — казваше докторът, който сега утешаваше кучето с по някоя лицемерна милувка. — Лошо направихме, че не установихме твърда последователност на действията. Би трябвало да започваме винаги с успокоителното.
— Не е речено, докторе, някои вечери в определеното време спи и се налага да го разбуждаме с дразнещо действие.
— Внимание, струва ми се, че става неспокойно… Мирен, Хаклют… Да, размърдва се! — Кучето надаваше сега неестествени вопли. — Изложили са оръжието на огъня, отбележи часа, Уидрингтън!
— Тук е към единайсет и половина.
— Провери часовниците. Би трябвало да минат около десет минути.
Кучето продължи да вие безконечно дълго. После издаде различен звук, който заглъхна в едно „арф, арф“, и то постепенно отслабваше, за да отстъпи накрая място на тишината.
— Добре — каза доктор Бърд, — кое време е, Уидрингтън?
— Трябва да съответства. Остава четвърт час до полунощ.
— Да не бързаме да обявяваме победа. Да изчакаме проверката.
Последва друго нескончаемо очакване, сетне кучето, което очевидно беше задрямало, изпитвайки облекчение, изквича отново, сякаш му бяха настъпили опашката.
— Време, Уидрингтън?
— Часът изтече, остават няколко зрънца пясък.
— Часовникът показва вече полунощ — обади се трети глас.
— Мисля, че това ни стига. Е, господа — каза доктор Бърд, — надявам се, че ще прекратят веднага дразненето, бедният Хаклют не издържа вече. Вода и сол, Холс, и кърпата. Мирен, мирен, Хаклют, сега си по-добре… Хайде, спи, усещаш, че господарят е тук, свърши се… Холс, сънотворното във водата…
— Aye, aye, докторе.
— Ето, пий, Хаклют… Бъди добър, хайде, изпий хубавата вода… Още едно плахо проскимтяване, после отново тишина.
— Отлично, господа — казваше сега доктор Бърд, — ако проклетият кораб не се клатеше така неприлично, бихме могли да кажем, че сме имали хубава вечер. Утре заран, Холс, обичайната сол върху раната. Да обобщим, господа. Във възловия момент тук оставаше малко до полунощ, а от Лондон ни сигнализираха, че е пладне. Намираме се на антимеридиана на Лондон, и следователно на сто деветдесет и осмия от Канарските острови. Ако Соломоновите острови са, както твърди преданието, на антимеридиана на Железния остров и ако сме на вярната ширина, то плавайки на запад с един хубав попътен вятър, би трябвало да стигнем до Сан Кристобал или както там ще прекръстим тоя проклет остров. Ще сме намерили онова, което испанците търсят от десетилетия, и ще сме сложили в същото време ръка на тайната на el Punto Fijo. Бирата, Кавъндиш, трябва да вдигнем наздравица за Негово Величество, да го пази всякога Бог.