Островът от предишния ден
- Автор: Эко Умберто
- Язык: болгарский
- Переводчик: Толя Радева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Островът от предишния ден». Краткое содержание книги:
Този път Еко е избрал XVII век за своята виртуозна игра с огледала, в които се мяркат образите на Галилей, Монтеверди, Караваджо, Сервантес, Рубенс, Шекспир, Вермеер, Паскал… Дневник на корабокрушенец, загадъчен остров, заговори, любовни послания и афоризми — какво ли няма в този превъзходен роман, една истинска енциклопедия, чието богатство предизвиква читателя, мобилизира ума и сетивата му, поднася му ключ към отминалото хилядолетие.
— А, не, драги, историята с кучето и неговите лайна е толкова истинска, че някой направил същото с един господин, който напук му срал пред къщата — и ви уверявам, че онзи се е научил да заобикаля отдалеч мястото! Естествено операцията трябва да се повтори много, много пъти и значи ви е нужен приятел — или неприятел, — който да ви дриска на прага час по час!
Роберто се подхилваше, сякаш докторът се шегуваше, и така го подтикваше да изложи, засегнат, убедителни доводи — които впрочем бяха, кажи-речи, същите като тези на Д’Игби. Но докторът вече се беше разгорещил:
— Ами да, драги, дето толкова се правите на философ и гледате с пренебрежение на знанието на хирурзите. Ще ви кажа дори, понеже за лайна говорим, че който има лош дъх, трябва да стои със зинала уста над отходната яма и ще се намери накрая изцерен: смрадта на всичкото това нещо е много по-силна от тази на неговото гърло, а по-силното привлича и отнася по-слабото!
— Разкривате ми удивителни неща, доктор Бърд, възхитен съм от вашето знание!
— Бих могъл да ви кажа и повече. В Англия, когато някой бъде ухапан от куче, животното се убива, макар да не е бясно. Може да стане, и тогава зародишът на кучешкия бяс, останал в тялото на ухапания, би привлякъл към себе си духовете на хидрофобията. Виждали ли сте някога селянки да разливат мляко върху жаравата? Веднага хвърлят отгоре стиска сол. Велика народна мъдрост!
Падне ли върху въглените, млякото се превръща в пара и под действието на светлината и на въздуха тази пара, съпровождана от атоми на огъня, се разнася до мястото, където е кравата, дала млякото. А вимето на кравата е орган много жлезист и деликатен; огънят го сгорещява, втвърдява го, причинява му язви, и тъй като вимето е близо до пикочния мехур, дразни и него, като предизвиква анастомоза на вените, които се събират там, така че кравата пикае кръв.
— Рицарят ни описа оръжейния мехлем като нещо полезно за медицината — обади се Роберто, — но вие ни откривате, че може да бъде използван и за причиняване на зло.
— Несъмнено и тъкмо затова някои тайни трябва да се укриват от многото хора, та да не се злоупотребява с тях. Ех, драги, диспутът относно мехлема или относно праха, или относно онова, което ние, англичаните, наричаме Weapon Salve, изобилства на повратности. Рицарят ни говори за оръжие, което, като се обработи по подобаващ начин, донася облекчение на раната. Но вземете същото оръжие и го сложете до огъня: раненият, дори да е на мили далеч, ще изреве от болка. А ако потопите още изцапаното с кръв острие в ледена вода, раненият ще бъде побит от тръпки.
Наглед този разговор не бе казал на Роберто неща, които той вече да не знаеше, включително и че по въпроса за Симпатиковия Прах доктор Бърд можеше и дявола да продаде. И все пак речта на доктора се бе въртяла прекомерно около най-лошото действие на праха. Не можеше да е случайност. Но какво общо имаше всичко това с дъгата на меридиана, беше друга работа.
Докато най-сетне веднъж, възползвайки се от факта, че един моряк бе паднал от някаква рея и си бе разбил черепа, че на горната палуба имаше суматоха и че докторът бе повикан да се погрижи за нещастника, Роберто не се бе шмугнал в трюма.
Почти опипом бе успял да намери верния път. Може би беше късмет, може би животното се жалеше повече от обичайното тази сутрин: горе-долу там, където после на Дафна щеше да открие буренцата с ракия, Роберто се изправи пред жестока гледка.
Добре заслонено от любопитни погледи, в леговище, натъкмено по негова мярка, върху постеля от парцали имаше едно куче.
Беше може би расово, но страданието и мъките го бяха направили кожа и кости. Все пак неговите палачи показваха намерението да го запазят живо: бяха му набавили храна и вода в изобилие, и то храна не кучешка, а положително отмъкната от пасажерите.
Лежеше на един хълбок, с клюмнала глава и провиснал език. На хълбока му зееше широка и ужасяваща рана. Прясна и в същото време гангренясала, тя разтваряше две големи бърни като листа на роза и откриваше в средата и по цялата си разпукнатост гноен живец, който секретираше сякаш извара. Роберто разбра, че раната имаше този вид, защото ръката на някой хирург, вместо да зашие ръбците й, беше направила така, че да останат отворени и зейнали, захващайки ги за кожата.
Рожба-копеле на медицинското изкуство, тази рана беше значи не само нанесена, а и лекувана злодейски така, че да не заздравее и кучето да продължи да се мъчи — кой знае откога. И това не беше всичко: Роберто забеляза около и вътре в язвата следи от кристално вещество, сякаш някой лекар (лекар тъй пъклено предвидлив!) всеки ден я поръсваше с разяждаща сол.