Луната е наставница сурова
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Луната е наставница сурова». Краткое содержание книги:
„Луната е наставница сурова“ е великолепна научнофантастична история в класическите традиции на „твърдата“ фантастика, гарнирана с лекота, хумор и динамичност, с която през 1967 г. печели наградата „Хюго“ за най-добър роман.
Луната е превърната в световен затвор, където земните власти изпращат най-неудобните хора. Поколенията се сменят, но стремежът им за свобода не угасва. Триста години след създаването на САЩ лунните затворници се опълчват срещу Земята. На тяхна страна са хилядите километри разстояние и суперкомпютър с чувство за хумор.
Не всички обаче горяха от желание. Мнозина от другарчетата се оказаха войници само на приказки. Още повече си въобразяваха, че битката е свършила с елиминирането на драгуните и загиването на Надзирателя. Други се възмутиха, когато научиха колко надолу се намират в структурата на организацията, искаха да създадат нова йерархия, в която те да са на върха. Адам получаваше безбройни предложения за това — изслушваха ги, съгласяваше се, уверяваше ги, че техните способности не бива да се прахосват, докато чакаме изборите — и ги препращаше към мен или Проф. Не си спомням някой от тези амбициозни типове да ставаше за нещо, щом се опитвах да го впрегна в делото.
Работата никога не свършваше и никой не желаеше да се захване с нея. Някои от най-свестните доброволци бяха хора, които организацията въобще не забеляза преди това. Но, общо взето, лунатиците, членове или не, не проявяваха интерес към патриотичните задачи, ако не им обещаехме добри пари. Едно човече, което заяви, че било наш член (а не беше), успя да ме притисне в ъгъла в „Рафълз“ — там разположихме щаба. Искаше да сключа договор за петдесетина хиляди значки, предназначени за ветераните на революцията отпреди преврата, с мъничка печалба за него (пресметнах я на около 400 процента) и с изгода за мен, без да си мръдна пръста. Било полезно за всички начинание.
Когато го посъветвах да се разкара, той заплаши да ме разобличи като саботьор пред Адам Селене: „Трябва да ви кажа, че сме много близки приятели.“
Ето каква „помощ“ получавахме. А имахме нужда от друго. От стомана за катапулта, и то в изобилие. Проф ме попита наистина ли е задължително да обвиваме в метал каменните снаряди; наложи се да му натъртя, че индукционното поле не въздейства върху гола скала. Трябваше да преместим балистичните радари на Майк и да монтираме доплерови приставки на новото оръжие, защото очаквахме атаки от Космоса срещу стария катапулт.
Обявихме сбор на доброволци. Явиха се само двама, които можехме да използваме — а искахме да впрегнем стотици механици, но те никак не обичаха работата в скафандри. Затова ги наехме, плащахме каквото се полагаше и „ЛуНоХоКо“ затъна в дългове към Хонконгската банка. Нямаме време да откраднем такава сума, пък и по-голямата част от наличните средства прехвърлихме на Стю. Един истински съратник, Фу Моузес Морис, приподписа купове хартии, за да ни подкрепи. Накрая свърши с фалит и започна отначало с малка шивашка работилница в Конгвил. Това обаче стана по-късно.
След преврата управленските пари паднаха от 3 към 1 до 17 към 1 и служителите се разпищяха, понеже Майк продължаваше да използва някогашните чекове. Казахме, че или остават на работа, или напускат. С нужните хора сключихме нови договори и им шарехме хонконгски. Но оттогава се оформи голяма група, която не беше на наша страна. Жалеха доброто старо време и бяха готови да забият нож в гърба на новия режим.
Фермерите — производители на зърно, и брокерите се чувстваха нещастни, защото плащаха стоката им на катапулта с управленски долари на предишните твърди цени. „Няма да се примирим с това!“ — викаха те. Човекът от „ЛуНоХоКо“ вдигаше рамене и им казваше, че никой не ги принуждава, но понеже зърното се изпраща на земните служби от Управата (така беше), могат да получат само управленски чекове. Тъй че или ги приемете, или товарете реколтата си обратно на полигона и се махайте оттук.
Повечето вземаха чекове. Всички ръмжаха и заплашваха, че ще се откажат от туй зърно, за да отглеждат зеленчуци, влакнодайни или нещо друго, стига да го продават за хонконгски долари — и Проф се усмихваше.