Нови хиляда и една нощ
- Автор: Стивънсън Робърт Луис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нови хиляда и една нощ». Краткое содержание книги:
Снощи стоях напълно облечена и чаках резултата от усилията на доктора, готова за най-лошото. По това време на годината в тези северни ширини нощите са къси, тъй че скоро отново видях зората. Сред тишината вътре и около къщата чувах само как докторът се движи насам-нататък из лабораторията, вслушвах се в стъпките му с часовник в ръка, чакайки часа на моето бягство, и все пак странният експеримент, който се извършваше над главата ми, ме изпълваше с безпокойство. Всъщност сега, като чувствувах над себе си известна закрила, симпатиите ми бяха повече на страната на доктора, дори усетих, че се моля за успеха му, и когато преди няколко часа от лабораторията до ушите ми стигна тих, необикновен вик не можах да се сдържа повече, изкачих се по стълбата и отворих вратата.
Докторът стоеше прав насред стаята, в ръката си държеше голяма сферична кристална стъкленица, до три четвърти пълна с някаква ярка кехлибарена течност, възторженото му лице сияеше от неизразимо доволство и радост. Като ме видя, вдигна стъкленицата над главата си, „Победа! — извика той. — Победа, Азенат!“ И после-дали стъкленицата се изплъзна от треперещите му пръсти, или експлозията беше случайна, не зная, достатъчно е да кажа, че тя ни запокити, мен — към вратата, доктора — в ъгъла на стаята, достатъчно е да кажа, че същата експлозия, която ви е уплашила на улицата, ни разтърси душевно и че за неизмеримо кратък миг от дългогодишния труд на доктора не остана нищо друго, освен няколко късчета счупен кристал и огромните облаци зловонни изпарения, които ме следваха по петите при бягството ми.
ГАЛАНТНИЯТ КАВАЛЕР (край)
Челънър слушаше с трепет и искрено вълнение всяка подробност от историята, която девойката му разказваше с енергични жестове и прочувствен глас. И по съдържание, и по стил тя допадаше на въображението му, което не би могло да се нарече особено богато, ала здравият му разсъдък отказваше да я приеме. Разказът беше много интересен и може би достоверен, но той не го вярваше. Мис Фонбланк беше дама, а несъмнено като дама би могла да не се придържа към истината, но как един истински джентълмен да й каже това? От известно време той губеше смелост, а сега тя бе спаднала до нула и дълго след като гласът на девойката замря, стоя смутен, с извърната глава и не можеше да намери думи, за да изрази благодарността си за нейния разказ. Всъщност усещаше в душата си пълна празнота и най-вече смътно желание да избяга. От мълчанието, което с всяка измината секунда ставаше все по-тягостно, го изтръгна внезапният смях на девойката. Самолюбието му се почувствува разклатено, той се обърна и застана лице срещу лице с нея, очите им се срещнаха и в погледа й долови искра на такава непринудена веселост, че тозчас му олекна на душата.
— Струва ми се — заговори той, — че се отнасяте съвсем спокойно към нещастията си.
— Така ли? — възкликна тя и избухна в очарователен смях. Но този пристъп на веселост мина бързо. — Всичко това е много хубаво — рече тя, като му кимна сериозно, — но аз все още съм в много тежко положение, от което, ако ми откажете помощта си, наистина ще ми бъде трудно да се измъкна.
При думата „помощ“ Челънър отново изпадна в предишното си мрачно настроение.
— Моите симпатии са почти изцяло на ваша страна — каза той — и Е несъмнено че ще бъда много щастлив, ако мога да ви помогна. Но ние сме в деликатно положение, известни обстоятелства, които, уверявам ви, не зависят от мен, ме лишават от възможността… от удоволствието… Ала бих могъл — додаде той и тази мисъл го поободри — да ви поставя под покровителството на полицията.
Младата дама сложи ръка на лакътя му, взря се вторачено в неговите очи и за пръв път, откакто се бяха срещнали, той с учудване видя, че всякаква следа от руменина бе изчезнала от бузите й.
— Преди да сторите това — произнесе тя, — премислете добре думите ми: все едно че ще ме промушите с нож.
— Боже пази! — възкликна Челънър.
— О — извика тя, — виждам, че не вярвате на разказа ми и омаловажавате опасностите, които ме обкръжават. Но нима мога да очаквам нещо друго от вас? Близките ми споделят моите опасения, помагат ми тайно, сам видяхте какъв пратеник и какво място са избрали, за да ме снабдят със средства за бягството ми. Признавам, че сте смел, умен, че ми направихте много добро впечатление, но как мога да очаквам да мислите като моя чичо, бивш държавен министър, човек приближен на кралицата и с голям политически опит? Ако аз съм луда, нима и той е такъв? А и трябва да признаете, че имам особено право да искам вашата помощ. Колкото и странна да ви се струва моята история, вие знаете, че в нея има много верни неща. Но щом вие, който чухте експлозията и видяхте мормона на гара Виктория, отказвате да ми повярвате и да ми помогнете, към кого да се обърна тогава?