20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
——
1 Ротру — френски поет през XVII в. Б. пр.
продължи Атос с тон, с който се дава спасителен съвет — мисля, че е за предпочитане да не се пишат стихове.
— Значи тоя господин Скарон е поет? — запита Раул.
— Да, и сега сте предупреден, виконте; внимавайте много за себе си в тая къща; говорете само с движения или по-добре само слушайте.
— Добре, господине.
— Аз трябва да водя продължителен разговор с един благородник — приятел: той е абатът д’Ербле, за когото съм ви говорил често.
— Спомням си, господине.
— Приближавайте се понякога до нас, като че ли да се намесите в разговора ни, но не говорете с нас, а главно не слушайте. Тая игра е необходима, за да не ни пречат досадниците.
— Много добре, господине, ще изпълня дословно желанието ви.
Атос отиде да направи две посещения в Париж. После в седем часа те тръгнаха към улица де Турнел. Улицата беше задръстена от носачи, коне и лакеи. Атос си проправи път и влезе, последван от младежа. Тук пръв му попадна пред очите Арамис, който стоеше край едно много широко кресло на колела, покрито с балдахин; в креслото се движеше, завита в брокатена покривка, малка фигура, много млада, много весела, но понякога бледнееща; очите й обаче не преставаха да изразяват нещо живо, духовито и любезно. Това беше абатът Скарон, вечно засмян, шеговит, ласкаещ, страдащ и почесващ се с една пръчица.
Около тая подвижна палатка се притискаше тълпа от кавалери и дами. Стаята беше много чиста и прилично мебелирана. Дълги копринени завеси с цветя, някога с ярки цветове, а сега малко избелели, се спускаха от широките прозорци: тапицерията беше скромна, но с добър вкус. Двама много учтиви и приучени на добри обноски лакеи прислужваха отлично.
Щом забеляза Атос, Арамис се приближи до него, улови го подръка и го представи на Скарон, който с уважение засвидетелствува на новия гост удоволствието си, че го вижда тук, и направи твърде духовит комплимент на виконта. Раул се обърка, защото не се беше подготвил за среща с величието на острия ум. При все това той се поклони с голямо изящество. После Атос прие любезностите на двама-трима благородници, на които го представи Арамис; сетне шумът от появата на графа утихна полекалека и разговорът стана обш.
След четирипет минути, през които Раул се овладя и направи топографен преглед на обществото, вратата се отвори отново и лакеят доложи за госпожица Поле.
Атос допря ръка до рамото на виконта. — Погледнете тая жена, Раул — каза той, — защото тя е историческа личност; при нея е отивал крал Анри IV, когато са го убили.
Раул потрепера; от няколко дни всяка минута се Надигаше пред него някаква завеса и му откриваше нещо героично. Тази влизаща жена, още млада и още хубава, е познавала Анри IV и е говорила с него.
Всички се струпаха около новата посетителка, която все още беше много на мода. Тя бе висока жена с тънка, гъвкава талия, със златиста коса, каквато обичаше Рафаел и каквато имаха всички Магдалини на Тициан. За тоя жълточервеникав цвят, а може би и за първенството й над другите жени я бяха нарекли „лъвиЦата“.
Нека знаят нашите хубави съвременнички, които се домогват до тая модна титла, че тя не произлиза от Англия, както мислят може би, а от хубавата им и духовита сънародничка госпожица Поле.
Госпожица Поле отиде право при Скарон, без да обръща внимание на шепота, който се понесе от всички страни още с пристигането й.
— И така, мили ми абате, вие обедняхте, а? — каза тя със спокойния си глас. — Научихме това днес следобед, у госпожа дьо Рамбуйе: каза ни го господин Дьо Грас.
— Да, но затова пък сега държавата стана богата — отговори Скарон. — Трябва да умеем да се жертвуваме за отечеството си.
— Сега господин кардиналът ще си купува годишно помади и парфюми за хиляда и петстотин ливри повече — се обади един фрондьор, в когото Атос позна благородника, срещнал се с него на улица Сент Оноре.
— Но какво ще каже музата — забеляза Арамис с медения си глас, — музата, която има нужда от златна посредственост? Защото
Si Virgilio puer aut tolerabile desit
Hospitu Caderent omnes a crinibus hydri
— Добре! — каза Скарон, като протегна ръка на госпожица Поле. — Ако изгубя моята хидра, ще ми остане поне моята лъвица.
——
„Ако Вергилий нямаше момче (слуга) и порядъчна кръв, неговата хидра би се лишила от своите пипала“ (лат)
У древните римски поети, не лишени от фигуративност, съществувало убеждението, че видрата със сто глави или пипала е символ на вдъхновение.
Тая вечер всичко казано от Скарон беше извънредно сполучливо. Това е привилегията на преследваните. Господин Менаж подскачаше от възторг.