През дивия Кюрдистан

— Подозренията ми не са потвърдени. Исмаил бей е пратил да ме повикат. Трябва да отида в затвора, където той ме очаква. Ще отида, но ще бъда предпазлив. Ако не се върна до час, значи нещо се е случило с мен.

— Тогава ще те потърся! — извика Халеф.

— Не бива да идваш при мен, защото може би ще ме затворят. Трябва да изберете: да избягате или да се опитате да ме освободите.

— Няма да те изоставим! — увери ме спокойно Мохамед Емин. Както стоеше пред мен — горд и изправен, с дългата си бяла брада, която се стелеше до пояса му, — изглеждаше като храбър, но благоразумен човек.

— Благодаря ти. Ако ме задържат, това ще стане само след ожесточена борба. Няма да се оставя да ме вържат и може би ще ми е възможно да ви посоча килията, където ще бъда.

— Как ще го направиш, сихди?

— Ще се опитам да се изкача по стената и да ви дам знак с някоя дреха, като ще я държа така на прозореца, че да я видите. Тогава може би ще успеете да ми изпратите чрез агата или Мерсинах някое известие. Дълго няма да се оставя да ме държат затворен. За всеки случай конете ви трябва да бъдат оседлани. Обмислете и сами работата. Нямам време, тъй като мютеселимът ме очаква, а трябва да видя и англичанина.

Линдси седеше на своя килим и пушеше.

— Добре, че идвате, сър! — поздрави ме той. — Тръгваме ли?

— Защо?

— Застрашени сме.

— Говорете по-ясно!

Той стана, доближи се до прозореца и посочи покрива на отсрещната къща.

— Вижте там!

Погледнах и съзрях един арнаутин, който лежеше по корем и наблюдаваше къщата ни.

— Качвам се и аз на покрива — каза Линдси спокойно — и ще му пратя куршум.

— Отивам в затвора, където ме очаква мютеселимът — обясних аз. — Ако до един час не се върна, значи ми се е случило нещо и съм задържан. Тогава ще провеся някоя дреха от прозореца на килията, в която ще бъда. Вие ще можете да я видите от вашия прозорец или от покрива.

— Много хубаво! Ще опознаят Дейвид Линдси!

— Разберете се с Халеф. Той вече говори малко английски.

— Ще направя жеста, йес!

Тръгнах. Над мен бдяха трима мъже, на които можех да разчитам. Но и цялото Амадие не можеше да ми внуши страх.

Селим ага ме чакаше пред входната врата. Моите разговори го бяха забавили и той се опита с бърз ход да навакса закъснението. Както и сутринта, комендантът чакаше пред вратата на затвора. Когато ни видя, той се дръпна. По пътя се оглеждах внимателно, но не забелязах някой да ни следи. Уличките, по които минахме, бяха пусти, а и около затвора никой не се показа. Исмаил бей ме поздрави много учтиво, но нещо ми подсказваше, че зад тази любезност се крие коварство.

— Ефенди — започна той, след като заключи зад нас вратата. — Не намерихме тялото на беглеца.

— Търси ли в пропастта?

— Да. Спуснахме с въжета хора. Никъде не откриха затворника.

— Но дрехите му намерихте там.

— Може би арабинът само ги е оставил.

— Но тогава би трябвало да има друго облекло.

— Сигурно е имал. Вчера са купени един кат дрехи. При тези думи Исмаил бей изпитателно ме погледна. Той смяташе, че изражението ми може да ме издаде. Но той самият се разкри чрез забележката си, защото сега знаех точно какво можех да очаквам от него.