През дивия Кюрдистан

— Този човек може ли да бъде ага на арнаутите? — запита най-сетне тя.

— Да.

Казах го с най-уверен тон, но именно това отново предизвика яростта й.

— Как? И ти смяташ, че може да командва храбрите войници? Ще ти кажа кой е той: той е ага на страхливците!

Селим вдигна очи и се опита да предизвика съчувствие с погледа си, но не успя.

— Не ме карай да се разлютя, Мерсинах, защото знаеш, че после ставам страшен.

— Кое ви ядоса толкова? — осмелих се да попитам.

— Тези петдесет пиастри! — отговори «Мирта» и посочи с презрителен жест към пода.

Погледнах надолу и видях две сребърни монети от по двайсет пиастри и една от десет.

— Какви са тези пари?

— Те са от мютеселима.

Едва сега започнах да проумявам станалото и попитах:

— За какво?

— За залавянето на махреджа. Ефенди, знаеш ли приблизително колко пари е имал у себе си този човек?

— Мисля, че носеше около двайсет и четири хиляди пиастри.

— Значи Селим ми е казал истината. Всичките тези пари комендантът е отнел от махреджа и от тях е дал на агата петдесет пиастри.

При тези думи лицето на Мерсинах заприлича на възмутена питанка. Тя побутна сребърните пари с крак и ме попита:

— И знаеш ли какво е направил този ага на арнаутите? Той взел парите и си тръгнал, без да каже и дума. Питай го дали те лъжа!

— Какво можех да направя? — извини се Селим.

— Да хвърлиш парите в лицето на Исмаил бей! Аз положително щях да го направя. Вярваш ли ми, ефенди!

— Вярвам ти!

С това уверение казвах истината. Тя ме дари с благодарен поглед и после ме попита:

— Трябва ли да му ги върне?

— Не.

— Не?

Вместо да отговоря, се обърнах към агата:

— Подписа ли описа, който комендантът ще изпрати в Мосул?

— Да.

— Какво е написал там?

— Четиристотин пиастри в злато и осемдесет и един в сребро.

— И нищо друго? А часовника и пръстените?

— И тях не е вписал!

— Исмаил бей ти е началник и не трябва да го превръщаш в твой враг. Затова си постъпил правилно, като си взел парите без възражение. Спомняш ли си какво ти бях обещал?

— Спомням си.

— Ще удържа на думата си и ще говоря с коменданта., Най-малко хиляда пиастри трябва да получиш.

— Вярно ли е, ефенди? — започна да се превъзнася Мерсинах.

— Да. Парите не са нито на мютеселима, нито на арнаутския ага. Но във всеки случай те отиват в ръце, които не ги заслужават и Селим не бива да бъде така срамно лъган.

— Не трябва ли да получи поне седем хиляди?

— Няма да му ги даде. Това ще бъде само претекст. Селим, баш чаушът вече тръгна ли?

— Не, ефенди.

— Нали щеше да отпътува преди обяд?

— Мютеселимът трябва да състави ново сведение, тъй-като в старото пишеше, че изпраща и арабина. Може би баш чаушът ще чака, докато намерим беглеца.

— Няма надежда за това — паднал е в бездната.

— А ако се лъжем?

— Как така?

— Мютеселимът смята, че арабинът е жив.