През дивия Кюрдистан
- Автор: Май Карл
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Румен Нейков
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През дивия Кюрдистан». Краткое содержание книги:
«През дивия Кюрдистан» принадлежи към шесттомно издание. Другите томове са: «През пустинята» (том 1), «От Багдад до Стамбул» (том 3), «През дебрите на Балкана» (том 4), «През страната на скипетарите» (том 5) и «Жут» (том 6).
— За арабина? — попитах го с невярваща усмивка.
— Предполагам. Да, дори е купен и кон.
— Също за Амад ал Гандур?
— Така мисля. И този кон е още в града.
— Значи иска открито и свободно да премине през портата? О, мютеселим, сигурно системата ти още не е в ред. Трябва пак да ти пратя от лекарството.
— Никога вече няма да пия такова лекарство — отговори Исмаил бей доста смутен. — Стигнах до убеждението, че арабинът се е измъкнал от затвора, но се намира още в града.
— И разбра ли как се е измъкнал?
— Не. Но съм убеден, че нито Селим ага, нито пазачите са виновни.
— И къде мислиш, че се е скрил Амад ал Гандур?
— Ще разбера, ефенди, и ти трябва да ми помогнеш.
— Аз? Разбира се, само да мога.
Докато влизах, бях хвърлил поглед нагоре към стълбата и бях забелязал повече арнаути, отколкото преди. Значи имаха намерение да ме задържат. Увереността ми се затвърди и от непредпазливите думи на коменданта. Погледнах прямото лице на агата и предположих, че той сигурно няма и представа за намеренията на мютеселима. Значи и него подозираха и заключих, че смятат да намерят беглеца в неговото и моето жилище.
— Дочух — започна отново Исмаил бей, — че разпознаваш всякакви следи.
— Кой ти каза?
— Твоят башибозук е научил от слугата ти, Халеф.
Значи бюлюк емини бе разпитван. За това Ифра беше повикан от баш чауша. Комендантът продължи:
— Искам да те помоля да огледаш затвора.
— Вече го направих.
— Но не така подробно, както ако трябва да откриеш следи. Тогава и някоя дреболия, която ти е убягнала отначало, може да е от голямо значение.
— Това е вярно. Значи трябва да претърся цялата сграда.
— Да. Но ще започнеш от килията, в която беше затворен арабинът. Оттам е започнало бягството му.
Хитрата лисица! Зад мен дочух скърцащите стълби. Арнаутите слизаха тихо надолу.
— Това е правилно — подметнах, сякаш не разбирах за какво става дума. — Нареди да отворят вратата на килията!
— Отвори, Селим ага! — заповяда пашата. Агата дръпна резето и отвори вратата чак до стената. Доближих се предпазливо, за да не ме блъсне някой изотзад. Огледах се внимателно.
— Не виждам нищо, което да ми направи впечатление, о мютеселим.
— Оттук нищо не би могъл да видиш. Трябва да влезеш вътре, ефенди.
— Щом смяташ, че е необходимо, ще го направя — отговорих привидно равнодушно.
Пристъпих настрани, извадих вратата от пантите и я поставих напречно на пода пред прага, така че да ми бъде под око. Комендантът не го очакваше. Сметката му излизаше крива.
— Какво правиш? — извика той разочаровано и ядосано.
— Както виждаш, поместих вратата — отговорих му аз.
— Защо?
— Ако искаш да откриеш следи, трябва да си много предпазлив и всичко да е пред погледа ти.
— Нямаше нужда да сваляш вратата. Вътре няма да стане по-светло.
— Вярно. Но знаеш ли кои следи са най-сигурните?
— Кои?
— Онези, които можеш да разгадаеш по лицето на някой човек. И тях — при това потупах турчина приятелски по рамото — един ефенди от Алемания знае как да намери и прочете.
— Какво искаш да кажеш? — попита турчинът засегнат.
— Искам да кажа, че още веднъж виждам що за дипломат си. Умееш прекрасно да прикриваш своите намерения и затова ще изпълня волята ти и ще се спусна долу.
— За какви намерения намекваш?
— Мъдростта ти те е навела на мисълта, че само един затворник е в състояние да познае как някой друг затворник може да се измъкне. Благодаря на Аллаха, че е създал толкова умни мъже.
Скочих в дупката и се наведох, като че оглеждах пода. Погледнах през рамо и видях как мютеселимът даде знак на агата. Двамата искаха да вдигнат тежката врата и да я поставят обратно на пантите. Аз се извърнах:
— Исмаил бей, остави вратата на пода!
— Трябва да бъде поставена на мястото й.
Направих усилие да се изкача обратно, което не бе много лесно, тъй като дупката бе доста дълбока.
— Стой, оставаш вътре! — заповяда ми Исмаил бей и махна с ръка, при което дотичаха няколко въоръжени арнаути. — Ти си мой пленник!
Добродушният Селим се стъписа. Той впери безмълвен поглед първо в началника си, после в мен.
— Твой затворник? — попитах. — Ти се шегуваш.
— Говоря сериозно!
— Тогава си загубил ума си тази нощ. Мислиш ли, че ти си човекът, който може да ме арестува?
— Ти си задържан и няма да бъдеш освободен, докато не открия беглеца.