Рейн-сан: Последният убиец
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Последният убиец». Краткое содержание книги:
Когато Джон Рейн, американски японец и „наемен убиец със съвест“, узнава, че бившата му любовница Мидори отглежда детето им в Ню Йорк, той съзира в това шанс за примирие помежду им, може би дори за изкупление.
Но Мидори е наблюдавана от враговете на Рейн и внезапната му поява подлага майката и детето на ужасна заплаха. За да ги спаси, Рейн е принуден да използва същите смъртоносни способности, които се е надявал да остави зад гърба си. С помощта на Тацу, предишен враг и сегашен приятел от японското ФБР, и Докс, бивш снайперист от морската пехота, под чиято добродушно наивна външност се крие не по-малко опасен убиец от Рейн, той се надбягва с времето, за да подмами враговете си на открито и да ги ликвидира веднъж завинаги. За да довърши започнатото, ще му трябва още един съюзник — Дилайла, сътрудничка на израелското разузнаване, която представлява заплаха от съвсем друга категория.
Изпълнен с „напрегнати сцени, достойни за филм на Джери Брукхаймър“, този роман е най-амбициозната и най-увлекателната книга на Бари Айслър до днес.
Озърнах се наляво, дочувайки нелепите за момента звуци на някаква тиха техно музика. Там беше вторият охранител. Завъртях се надясно. Служителките ме гледаха зяпнали и се мъчеха да проумеят какво става. Зад тях стоеше трети мъж — един от слугите, които описа Дилайла.
— Ой! — повтори първият охранител и пристъпи към мен.
Очевидно не разбираше същността на заплахата. Навярно си мислеше, че има работа с обикновен натрапник, когото може да стресне със свиреп поглед и няколко крясъка. После забеляза, че държа ръка зад гърба. Очите му се разшириха и той бръкна под сакото си.
Насочих пистолета и го застрелях с два куршума в гърдите и един в главата. Всичко стана съвсем тихо — само трикратно свистене и шумът от падането му на земята.
Завъртях се към втория охранител. С разширени очи той посягаше под сакото си. Повалих го с един изстрел в главата.
Пак се озърнах. Жените бяха замръзнали, вероятно изпаднали в шок. Прислужникът също.
После светлината изгасна. Музиката замлъкна. В клуба внезапно настана зловеща тишина.
Една от служителките изпищя в тъмното. Надянах прибора и прекрачих през летящата врата към общата зала.
Не знаех къде е Дилайла. А разполагах само с две минути тъмнина, за да я открия.
42.
В мига, когато изгаснаха лампите, Дилайла пусна бюстието и бръкна под роклята си. Пъхна пръсти в дръжката на скрития нож, измъкна го от ножницата и замахна към китката на Ямаото. Острата като бръснач керамика проряза като масло кожата и мускулите и стигна до костта. Той изрева в мрака и пусна Дилайла.
Тя блъсна Големия Лю с всичка сила, той изхвръкна от сепарето и се стовари върху телохранителите. Дилайла усети как Ямаото опипва да я хване и отново замахна с ножа. Вече от всички страни на залата долитаха викове, писъци и ругатни на хора, които се блъскат в тъмното.
Дилайла се покатери на скамейката, прекрачи приведена до края и скочи долу. Започна да се промъква покрай стената.
После някой я дръпна за глезена и тя падна.
43.
В зеленото сияние на прибора за нощно виждане гледката напомняше сцена от филм на Джордж Ромеро: десетки хора се щураха насам-натам с изкривени от страх лица и протегнати ръце, блъскаха се един в друг и крещяха в мрака.
Тръгнах надясно, въртейки едновременно пистолета и главата си. Паниката в залата беше почти осезаема. Още малко и щеше да настане пълна суматоха.
Придържах се с гръб към стената и продължавах надясно, към стаите за гости. Предполагах, че Дилайла и Ямаото трябва да са там.
Стигнах до ъгъла на залата и продължих. Тук-там припламваха светлинки, най-хладнокръвните гости палеха запалки и включваха клетъчни телефони. Хайде, хайде, помислих си. Времето ми изтичаше.
Стигнах до първата стая и натиснах дръжката на вратата. Тя се отвори. Празно.
Отпред долетя мъжки глас:
— Аварийният изход е залостен! Женски писък:
— Ами ако има пожар?
Повече не им трябваше. Всички побягнаха, повечето напред, но някои, объркани в тъмното, тръгнаха в погрешна посока и се сблъскаха с другите. Хората се препъваха, падаха един върху друг. Ритани и настъпвани, падналите се разпищяха и това засили паниката.
Чух в ухото си гласа на Докс:
— Добре ли си, мой човек? Дилайла, можеш ли да говориш?
— Добре съм, вътре съм — съобщих аз в движение. — Остани на позиция и наблюдавай входа.
— Разбрано — отвърна той.
От Дилайла нямаше нито дума.
Добрах се до втората стая. Празна като първата.
Сепаретата, сепаретата, помислих си. Продължавах да се движа колкото можех по-бързо, без да отлепвам гръб от стената. Знаех, че в залата има четирима телохранители, и непрестанно се оглеждах за тях, но не можех да ги забележа сред хаоса.
Един мъж се зададе насреща ми с несигурна крачка, размахвайки ръце пред себе си. Блъснах го настрани и той с вик се сгромоляса на пода.
Блокираният авариен изход беше точно пред мен, вляво от него имаше сепарета покрай стената. Продължавайки да се оглеждам, аз пристъпих натам. На пода пред по-близкото сепаре имаше някаква купчина и…
Двама телохранители стояха с пистолети в ръцете и слепешком се озъртаха за заплаха.
Завих наляво към най-близкия ред седалки около бара, като заобикалях крещящите, препъващи се клиенти и непрестанно оглеждах залата. Скочих на една от долните скамейки, за да имам прикритие, ако някой забележи проблясъка на изстрелите и отвърне на огъня. Подпрях ръце върху облегалката и насочих лазера към главата на първия телохранител.