Пътят на кралете (том I)

Проклето момче! Далинар все още мислеше за Елокар като за момче, въпреки че кралят караше двадесет и седмата си година. Ала понякога действаше като момче. Не можеше ли да предупреждава, преди да се втурне да прави такива номера?

Все пак, препускайки, Далинар си призна, че наистина е хубаво да се носиш свободно, без шлем, с вятъра в лицето. Пулсът му се ускори, когато се включи в надбягването и той забрави ненавременното му начало. За миг Далинар си позволи да загърби своите грижи и думите, които отекваха в главата му.

Кралят иска надбягване? Е, добре, Далинар ще му даде надбягване.

Той препусна край краля. Жребецът на Елокар беше от добра порода, но не можеше да се мери с Храбрец, който беше чист ришадийски кон, с две педи по-висок и много по-силен от обикновените коне. Животните сами избираха ездачите си и само десетина мъже във всички военни лагери имаха това щастие. Далинар беше единият, Адолин — другият.

За секунди Далинар стигна в основата на скалата. Скочи от седлото още преди Храбрец да спре. Падна лошо, но Бронята пое удара, под металните му ботуши заскърцаха камъни, когато се плъзна и спря. Хората, които никога не бяха носили Вълшебна броня, и особено хората, които бяха привикнали към по-низшия й сродник, обикновената лята или плетена броня, никога не биха могли да разберат. Вълшебната броня не беше просто част от въоръжението. Беше много, много повече.

Притича до основата на скалата, когато Елокар се появи зад него в галоп. Далинар скочи — с помощта на Бронята краката му се издигнаха на около осем стъпки — и намери хватка в камъка. Придърпа се нагоре, Бронята го правеше по-силен от много мъже. В него започна да се надига Вълнението от състезанието. Не можеше да се мери с Вълнението от битка, но беше добър заместител.

Някъде долу скалата скръцна. И Елокар беше почнал да се катери. Далинар не го погледна. Очите му бяха приковани върху малката естествена платформа на върха на скалата, висока четиридесет стъпки. Опипваше с покритите със стомана пръсти и намери следващо място за захващане. Ръкавиците покриваха ръцете му, но древната броня някак предаваше усещането на пръстите му. Като че ли носеше тънки кожени ръкавици.

Отдясно долетя стържещ звук, придружен от тихи ругатни. Елокар беше поел по друг път в опит да задмине Далинар, но се озова в участък без хватки. Не можеше да напредне повече.

Златната броня на краля блестеше. Той погледна Далинар. Издаде брадичка, погледна нагоре и скочи мощно към една издатина.

Глупаво момче, помисли Далинар, докато наблюдаваше как кралят сякаш застина във въздуха за миг, преди да сграбчи издатината и да увисне. После се изтегли нагоре и продължи да се катери.

Далинар се движеше яростно, камъкът се трошеше под облечените му в стомана пръсти, скалата се ронеше. Вятърът вееше плаща му. Той се местеше, обтягаше се и се дърпаше и едва успяваше да остане пред краля. Върхът на скалата беше само на няколко стъпки. Вълнението звънтеше в него. Пресегна се да достигне целта, изпълнен с решимост да победи. Не можеше да загуби. Трябваше да…