Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
Пред очите на Жана заиграха светлини, лумнаха буйни пламъци, сякаш някой стреляше с пушка. Една настойчива мисъл я крепеше, вдъхваше й сила да се държи на краката си, привидно спокойна, с будна мисъл: искаше да узнае къде е Пол и да го намери.
— Значи, не каза нищо, като си отиваше?
— О! Съвсем нищо, те избягаха, за да не платят, това е то.
— Но сигурно все пак изпраща някого да вземе писмата му?
— Ни веднъж, а и аз не бих ги дал. Пък и те надали получаваха десет писма на годината. Впрочем аз им занесох горе едно писмо два дни преди да офейкат.
Нейното писмо навярно. Тя каза бързо:
— Вижте какво, аз съм майка му, дойдох да го търся. Ето ви десет франка. Ако научите нещо за него или имате някакво известие, елате при мене в хотел „Нормандия“, на улица „Хавър“, добре ще ви възнаградя.
— Разчитайте на мене, госпожо — отвърна той.
И тя си отиде.
Тръгна наново, без да се интересува накъде. Ускоряваше крачките си, като че бързаше по някаква важна работа. Промъкваше се край стените, блъскана от минувачи с пакети в ръце. Пресичаше улиците, без да гледа идващите коли, обсипвана с ругатни от кочияшите. Спъваше се в бордюрите на тротоарите, без да ги забелязва, тичаше право пред себе си като обезумяла.
Ненадейно се озова в някаква градинка. Усети такава умора, че приседна на една пейка. Изглежда, че дълго бе седяла така, обляна в сълзи, без да съзнава нищо, защото минувачите се спираха да я гледат. После почувствува, че й става много студено; стана и тръгна пак; краката й едва я държаха, беше страшно отпаднала и изтощена.
Искаше й се да изпие една чаша бульон в някой ресторант, но не смееше да влезе в тия заведения, обзета от срам и страх, стеснително й бе, че скръбта й така явно личеше. Спираше се за миг пред вратите, поглеждаше вътре, виждаше насядалите по масите хора, които се хранеха, и побягваше плаха. „Ще вляза в следващия“ — казваше си тя. Но и в него не влизаше.
Най-сетне купи от един хлебар малко кръгло хлебче и почна да яде, като продължаваше да върви. Беше много жадна, но не знаеше къде да отиде да пие вода, затова така си и остана.
Мина под някакъв свод и се озова в друга градина, обкръжена с аркади. Разпозна Пале Роаял.
Стоплена малко от слънцето и ходенето, тя пак седна за известно време.
В градината влизаха хора, елегантна тълпа, разговаряха, усмихваха се, поздравяваха, щастлива тълпа от красиви жени и богати мъже, чийто живот е само разкош и радости.
Замаяна от тази бляскава навалица, Жана стана, за да се махне, но изведнъж й хрумна мисълта, че тук някъде може би ще срещне Пол. И тя почна да снове назад-напред от единия до другия край на градинката с плаха, забързана походка, като се заглеждаше в лицата.
Хората се извръщаха да я гледат, сочеха я със смях. Тя забеляза това и се отдалечи оттам, помисли си, че може би се присмиват на облеклото й, на роклята на зелени квадрати, избрана от Розали и ушита по нейни указания от шивачката в Годервил.
Не се осмеляваше вече дори да попита минувачите за пътя. Все пак най-сетне се престраши и намери хотела си.
Останалата част от деня прекара на един стол до леглото си, без да помръдне. Вечеря както предишната вечер със супа и малко месо. След това си легна. Вършеше всичко машинално, по навик.
На другия ден отиде в полицията, за да намерят детето й. Не можаха да й обещаят нищо. Казаха й, че щели да се погрижат.
Тогава тя пак заскита по улиците. Все се надяваше да срещне Пол. Чувствуваше се по-самотна, по-изгубена и по-нещастна в тази многолюдна тълпа, отколкото сред пустите поля.
Когато вечерта се прибра в хотела, казаха й, че някакъв човек я търсил от името на господин Пол и щял да дойде пак на другия ден. Кръвта нахлу буйно в сърцето й, тя не мигна цялата нощ. Ами ако беше идвал той? Разбира се, той е бил, макар че не го позна по описанието, което й направиха.
Към девет часа сутринта някой почука на вратата. Тя извика: „Влезте!“ — готова да се спусне с разтворени обятия. Представи й се непознат мъж. Докато й се извиняваше за безпокойството и обясняваше, че е дошъл да иска някакъв дълг на Пол, тя усещаше, че плаче, не искаше той да забележи това и изтриваше с върха на пръстите си сълзите, щом се покажеха в ъглите на очите й.
Узнал за пристигането й от портиерката на улица „Соваж“ и понеже не можел да намери младия господин, решил да се обърне към майката. И той й подаде парче хартия. Тя го пое машинално, прочете някаква цифра — деветдесет франка, извади пари и плати.
Този ден не излезе.
На другия ден се явиха други кредитори. Тя даде всичко, което й оставаше, запази само двадесетина франка. Писа на Розали, за да й съобщи за положението си.