Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
Най-сетне далечно изсвирване ги накара да обърнат глави и те забелязаха черната машина, която постепенно нарастваше. Тя долетя със страхотен шум, мина край тях, повлякла след себе си дълга верига от малки къщички на колела; кондукторът отвори вратичката, Жана прегърна през сълзи Розали и се качи в едно от тия отделения.
Розали викаше развълнувана:
— Довиждане, госпожо, добър път и до скоро виждане!
— Довиждане, миличка.
Чу се още едно изсвирване и веригата от вагони се размърда отначало бавно, после по-бързо и най-сетне полетя с шеметна бързина.
В купето на Жана двама господа дремеха, облегнати в двата ъгъла.
Тя гледаше как се нижат полета, дървета, чифлици и села, замаяна от голямата скорост, с чувството, че е попаднала в нов живот, отнесена в нов свят, различен от света на нейната тиха младост и на еднообразния й живот.
Привечер влакът пристигна в Париж.
Един носач взе куфара на Жана и тя го последва объркана, блъскана от хората, несвикнала да се движи в шумната тълпа, тичаше след носача, страхуваше се да не го изгуби от погледа си.
Когато се озова в канцеларията на хотела, тя побърза да съобщи:
— Идвам от името на господин Русел.
Хотелиерката, едра, сериозна жена, седнала пред бюрото, я попита:
— Кой е този господин Русел?
Жана поде смутена:
— Ами нотариусът от Годервил, който всяка година отсяда при вас.
Дебелата жена заяви:
— Възможно е. Не го познавам. Стая ли искате?
— Да, госпожо.
Едно момче пое куфара и се качи по стълбата пред Жана.
Сърцето й бе свито. Тя седна пред малка масичка и поиска да й донесат бульон и пилешко крилце. Не бе хапвала нищо от заранта.
Вечеря унило при светлината на една свещ; мислеше за хиляди неща, спомни си как мина през същия този град на връщане от сватбеното си пътешествие, спомни си първите прояви на характера на Жюлиен, доловени по време на престоя им в Париж. Но тогава тя бе млада, бодра, доверчива. Сега се чувствуваше стара, плаха, безсилна, вълнуваше се от най-дребни неща. Щом се нахрани, седна до прозореца и се загледа в многолюдната улица. Искаше й се да излезе, но не посмя. „Непременно ще се загубя“ — мислеше си тя. Легна си и духна свещта.
Но шумът, чувството, че се намира в непознат град и вълненията от пътуването не й даваха да заспи. Часовете течаха. Уличният шум лека-полека затихна, а тя все не можеше да заспи, възбудена от неспокойствието на големите градове. Привикнала бе на тихия и дълбок сън на полята, който обхваща всичко — хора, животни и растения, и сега чувствуваше около себе си някакво тайнствено движение. До нея долитаха почти неуловими гласове, проникнали сякаш през стените на хотела. От време на време подът изскърцваше, отваряше се врата, проехтяваше звънец.
Изведнъж към два часа сутринта, когато се унасяше в сън, в съседната стая се разкрещя жена. Жана бързо седна в леглото си. После пък й се стори, че чува мъжки смях. С приближаването на деня я завладяваше все повече мисълта за Пол и щом се развидели, тя се облече.
Той живееше на улица „Соваж“, в Сите. Смяташе да отиде пеш, покорна на наставленията на Розали да пести. Времето беше хубаво. Студеният въздух щипеше кожата. По тротоарите сновяха забързани хора. Тя тръгна колкото може по-бързо по улицата, която й посочиха. На края трябвало да свие надясно, после наляво, след това щяла да излезе на някакъв площад и там трябвало отново да пита за пътя. Не намери площада; попита един хлебар и той я упъти на друга страна. Тръгна наново, заблуди се, залута се, упътиха я пак и съвсем се обърка.
Вървеше вече уплашена, почти наслуки. Тъкмо когато щеше да се реши да извика файтон, забеляза Сена. Тръгна по кея.
След около час излезе на улица „Соваж“, съвсем тъмна уличка. Спря се пред вратата толкова развълнувана, че не можеше да пристъпи ни крачка повече.
Пуле бе тук, в тази къща!
Усети как се разтрепераха коленете и ръцете й. Влезе най-подир, тръгна по някакъв коридор, зърна портиерската стаичка и попита, подавайки една монета:
— Бихте ли могли да се качите и да кажете на господин Пол дьо Ламар, че една стара жена, приятелка на майка му, го чака долу?
— Той не живее вече тук, госпожо — отвърна вратарят.
Тръпки я побиха. Тя прошепна задавено:
— Ах! А къде… къде живее той сега?
— Не зная.
Зави й се свят, насмалко щеше да падне; постоя известно време, без да продума, най-сетне се овладя с върховно усилие и промълви:
— Кога замина?
Човекът я осведоми подробно:
— Ето две седмици вече. Тръгнаха си ей така една вечер и не се върнаха вече. Дължаха на всички в квартала: нали разбирате, затова не си оставиха адреса.