Преди да увиснат на въжето
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Преди да увиснат на въжето». Краткое содержание книги:
Логън не искаше повече да води. Навремето жадуваше за слава, известност и уважение, но спечелването им се оказа скъпо, а впоследствие разбра, че наградата не струваше. Много мъже го бяха последвали и той ги бе повел по болезнен и кървав път, който водеше право в пръстта. Отдавна го бе напуснала всякаква амбиция. Беше прокълнат във взимането на решения.
Свали ръце от лицето си и се огледа. Баяз дърдореше трескаво в съня си. Кай зяпаше в облаците. Лутар стоеше с гръб към останалите и се взираше напред в клисурата. Феро седеше начумерена на една скала и лъскаше с парче плат дървото на лъка си. Лонгфут се беше появил отново, както се и очакваше, едва след края на опасността и стоеше отстрани със самодоволен вид. Логън направи кисела физиономия и въздъхна дълбоко. Нямаше друг начин. Нямаше кой друг.
— Добре тогава, тръгваме към този мост в Олкъс, пък после ще видим.
— Не е добра идея — поклати неодобрително глава Лонгфут и закрачи с небрежна походка към каруцата. Надникна вътре. — Никак, никак не е добра. Предупредих за това нашия работодател преди… неприятностите, които го сполетяха. Градът е обезлюден, унищожен, сринат в руини. Това е изпаднало в безнадеждност, разруха и пълно с опасности място. Мостът може и да е още здрав, но ако вярвам на слуховете…
— Планът беше Олкъс и аз мисля, че трябва да се придържаме към него.
Лонгфут продължи, сякаш Логън въобще не си бе отварял устата.
— Мисля, че ще е по-добре да се върнем в Калкис. Засега сме на по-малко от половината път до крайната ни цел и имаме достатъчно храна и вода за обратния път. С малко късмет…
— Не ти ли е платено за пътуване до крайната точка?
— Ами, ъ, така е, но…
— Олкъс.
— Ами да, добре — примигна навигаторът, — виждам, че си твърдо решен. Решителност, дързост и сила може и да са сред твоите невероятни таланти, но предпазливост, мъдрост и опит, ако смея да отбележа, са сред моите. Въобще не се съмнявам, че…
— Олкъс — изръмжа Логън.
Брат Лонгфут замръзна с отворена уста, после рязко я затвори.
— Добре тогава. Тръгваме по пътя обратно в равнината и оттам на запад към трите езера. Олкъс се намира на далечния им край. Но ви предупреждавам, че пътуването ще е дълго и още по-опасно, особено с настъпването на зимата. Ще трябва…
— Хубаво. — Логън обърна гръб на навигатора, преди да продължи с приказките си. Лесната част мина. Пое дълбоко въздух през стиснати заби и тръгна към Феро. — Баяз е… — Логън затърси подходящата дума. — Извън строя. Не се знае още колко дълго ще е така.
Тя кимна.
— Продължаваме ли?
— Ъ… така мисля… такъв е планът.
— Добре. — Феро се изправи и преметна лъка през рамо. — Тогава по-добре да тръгваме.
Стана по-лесно, отколкото бе предполагал. Може би прекалено лесно. Замисли се дали Феро не се готви отново да се измъкне. Да си признае честно, той самият си го бе помислил.
— Дори не знам накъде отиваме — каза той.
— Аз никога не съм знаела накъде ще тръгна утре — изсумтя Феро и се насочи към конете. — Ако питаш мен, по-добре е, че ти ще водиш. Въобще му нямам вяра на това плешиво копеле.
Сега оставаше Лутар. Той продължаваше да стои с гръб към останалите, с увиснали рамене и помръкнало лице. Беше забил поглед в земята и Логън видя как мускулите на челюстта му играят.
— Добре ли си?
Лутар сякаш не го чу.
— Исках да се бия. Исках, знам как, ръката ми стискаше дръжката на оръжието. — Той ядосано плесна едно от остриетата си. — Но стоях безпомощен като бебе! Защо не можах да помръдна?
— Ама това ли било? Абе, момче, че това се случва с много хора, когато им е за пръв път!
— Така ли?
— Няма да повярваш колко често. Ти поне не се насра в гащите.
— И така ли става? — Лутар повдигна озадачено вежда.
— Няма да повярваш колко често.
— Ти замръзна ли така, когато ти беше за пръв път?
— Не — свъси вежди Логън. — На мен убиването ми се удава. Открай време. Вярвай ми, от нас двамата ти си късметлията.
— Освен ако не ме убият заради този ми късмет.
— Е — трябваше да се съгласи Логън, — има такава вероятност.
Лутар отново увеси нос, но Логън го потупа по рамото.
— Ама не те убиха! Горе главата, момче, ти си късметлия! Още си жив, нали така?
Лутар кимна унило. Логън го прегърна през рамо и го поведе към конете.
— Следващия път ще е много по-добре.
— Следващия път?
— Естествено. Следващия път винаги е по-добре. Такъв е животът.
Качи се сковано на седлото. Беше схванат от дългата езда и насинен от боя в клисурата. Беше отнесъл голямо парче скала в гърба, а и доста здрав юмрук в главата. Можеше да е далеч по-зле.