Танцуващият с духове
- Автор: Кейз Джон
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-061-3
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Танцуващият с духове». Краткое содержание книги:
Журналистът Майк Бърк документира ада на войната по света, докато хеликоптерът му не се разбива в пламъци в Африка. Години по-късно Бърк губи жената, която обича, както и вкуса към риска. Докато на пътя му не се изпречва зъл гений.
Отвъд океана друг мъж, Джак Уилсън, напуска затвора с единствената мисъл за отмъщение. Също като Бърк и той е изгубил нещо голямо и крои планове… за Апокалипсис. Въоръжен с тайните дневници на Никола Тесла, най-великият изобретател след Леонардо да Винчи, Уилсън разработва зловещ план да върне Америка и света в Средновековието. Задействана е верижна реакция и Бърк е единственият, който може да спре Уилсън, но преди това трябва да го открие. Започва преследване из целия свят. Бърк има противник, който не знае що е страх, а времето му изтича…
Тоти кимна. Динарите изчезнаха.
Бърк се почувства извозен.
— Той говори ли с някой друг?
Тоти поклати глава.
— Не. И толкова по-зле. Много беше симпатичен. Разни хора тук му пускаха аванси — момичета, момчета, — но той не прояви интерес. — Замисли се за миг. — Все пишеше нещо.
— Пишеше?
— Имаше една тетрадка — обясни тя. — Понякога сядаше тук, на бара, където сте вие сега, и аз поглеждах. Пишеше букви. Букви и цифри.
— Имате предвид като…
— Като алгебра. Реших, че сигурно е студент. — Почука с нокът по чашата си и погледна въпросително Бърк. Той кимна и Тоти си наля още едно питие.
— И не е споменал нищо за себе си?
Тя поклати отново глава.
— Веднъж танцува.
— Танцува? — попита Бърк.
Тоти кимна.
— Оная вечер оркестърът направи почивка. Нямаше много клиенти. Франк се понапи. И… взе да танцува.
— Сам?
Тоти се засмя.
— Да! И не танцува… туист или нещо подобно. Такъв танц не си виждал, гарантирам ти! Взе да си тананика нещо, този Франк. Да се върти. Все едно се носи във въздуха. Много изящно, но… Както и да е, танцува доста дълго — пет, може би десет минути. Музикантите се върнаха, ама не почнаха да свирят, само седят и го гледат. Аз също.
Погледна към Бърк. По изражението му личеше, че няма представа за какво говори тя. Тоти сви рамене.
— Когато спря да танцува, ми даде голям бакшиш. Каза, че заминавал.
— Каза ли къде отива?
— Не. — Вдигна високо чашата си и я пресуши.
Бърк стана да си ходи.
— О — каза тя. — Чакайте. Сетих се още нещо. Той говореше сръбски.
— Айде стига бе…
— Онази вечер, когато се напи. Акцентът му беше ужасен. Попитах го дали не е от натовските части. Понякога войниците закачат по някоя и друга дума. Той само поклати глава. Затова реших, че сигурно има роднини тук. Но той каза, че нямал роднини, а го бил научил по книги.
— В училище?
Тоти поклати глава.
— Не. Каза, че сам го бил учил.
Бърк й благодари и се качи в стаята си. Застана до прозореца и се загледа в снега навън. Валеше по-силно и светлините на автомобилните фарове се проточваха в разноцветни снопове.
Просна се на леглото. Автомобилните снопове се плъзгаха по тавана и стените. Всичко беше толкова странно. Никола Тесла и Айн Ранд, американец, който говори сръбски и танцува чудати танци. Бърк въздъхна, обърна се настрана и затвори очи. Някъде вън кола беше заседнала в снега и гумите й се въртяха на празен ход. „Също като при мен“, помисли си той.
Като го видя във фоайето на следващата сутрин, рецепционистът кимна към портиера, дребен човечец в червена униформа със златни ширити и еполети.
Бърк тръгна към него.
— Иво?
Портиерът се обърна, изненадан, че някой клиент знае името му.
— Да?
— Господин Милич ме посъветва да говоря с вас.
— Да?
Бърк махна към рецепцията и Милич помаха с усмивка на свой ред.
— Каза, че можете да ми помогнете. Търся един приятел. — Бърк му подаде сгъната надлъжно банкнота от десет евро. — Американец. Бил е ваш гост преди няколко месеца. На моята възраст. С черна коса.
— Това е Франк. — Иво прибра десетте евро в джоба си.
— Точно така! Франк. Знаете ли какво е станало с него? Къде е отишъл?
— Ми да, отива на летище. Чао-чао.
Иво задържа вратата на възрастна жена с кожено палто. Докосна шапката си и се усмихна.
— Преди това — каза Бърк.
— За тук питате? В Белград?
Бърк кимна. Иво вдигна рамене.
— Всяка сутрин му викам такси. Отива на едно и също място.
— Къде? — попита Бърк.
Иво потрепери. После потропа с крака на студа и отклони поглед по посока на реката. Бърк бръкна по-дълбоко в джоба си и измъкна оттам шепа динари.
— Само това имам — каза той и натъпка парите в джоба на сакото му.
— Отива в музей на Тесла — каза Иво. — Повече не знам.
Бърк плати входната такса на бледия мъж, който продаваше билети, и взе от брошурите на английски. Понечи да обясни на бледия мъж, че не точно колекцията го интересува, но после реши, че една обиколка из музея може да се окаже полезна. Така че се мота из залите половин час, макар че би могъл да прекара там десет пъти повече време. След наученото за Тесла експонатите — работни макети, снимки, кореспонденция, патенти и чертежи, дори лични вещи — му се сториха изумителни. Тесла наистина беше гений. Не можеше да повярва, че името му не е станало нарицателно по целия свят.
Накрая Бърк се върна при бледия мъж на входа.
— Чух, че неотдавна тук е имало симпозиум.
— Да.