Проклятието на Анжелик
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Проклятието на Анжелик». Краткое содержание книги:
— Пак ли този амулет!
— Да, пак този амулет. Него е търсил Джеймс Ласитър, него иска Вандайк и него ще вземем ние.
— Какво му е толкова важното? На този кораб и на колието?
— Важни са, защото изгубихме нещо през онова лято, Тейт — тихо каза той. — Нещо повече от съкровището, което ни отмъкна онзи крадец. Дори повече от крака на Бък. Загубихме радостта си от постигнатото, от онова, което тепърва можехме да постигнем. Загубихме магията на предстоящото. Време е да си я върнем.
Тя въздъхна. Как можеше да се пребори с една мечта? Нима и нейната не бе все още жива? Музея, за който си бе правила планове, за който бе мечтала през по-голямата част от живота си. И който някой ден щеше да види готов. Коя беше тя да подлага крак на единствения траен стремеж на баща си?
— Добре. Можем да се върнем само ние тримата.
— Ласитърови са част от това сега, точно както бяха и тогава. И ако някой има правото да открие този кораб и амулета, то това е Матю.
— Защо?
— Защото са му стрували бащата.
Тейт не искаше да мисли за това. Не искаше да си представя момчето, което скърби отчаяно над мъртвото тяло на баща си.
— За него амулетът не е нищо друго освен средство за постигането на определена цел, просто вещ, която да продаде на най-щедрия купувач.
— Това ще си го реши той.
— Това не го прави много по-добър от Вандайк — поправи го Тейт.
— Той те е наранил през онова лято. — Рей нежно взе лицето й в ръцете си. — Знаех, че между вас става нещо, но не си бях дал сметка, че те е наранило толкова дълбоко.
— Това няма нищо общо с онова — възрази тя. — Става въпрос за това кой и какъв е той.
— Осем години са много време, слънчице. Може би трябва да отстъпиш крачка назад и да се вгледаш отново. А междувременно, има някои неща, които искам да ти покажа, както и на останалите. Хайде всички да се съберем в бърлогата ми.
Тейт с неохота се присъедини към групичката в уютната стая, където баща й се занимаваше с проучванията си и пишеше статии за специализираните списания по водолазен спорт. Нарочно отиде в противоположния на Матю край на стаята и се настани на облегалката на майчиния си стол. Отворените прозорци пропускаха уханията и звуците на пролива, както и достатъчно от хладния вечерен въздух, за да си позволят тихия огън, който гореше в камината. Рей отиде зад бюрото си и прочисти гърло като някой притеснен лектор, който се кани да започне речта си.
— Знам, че всички сте любопитни какво ме е накарало да се впусна в тази авантюра. Всички знаем какво се случи преди осем години, какво намерихме и какво загубихме. Всеки път, когато се гмурках след това, си мислех за случилото се.
— Тормозеше се за случилото се — поправи го Марла с усмивка.
Рей й се усмихна в отговор.
— Така и не можах да забравя. За известно време мислех, че ще мога, но после все се случваше нещо, което да ми напомни и отново да ми подпали фитила. Един ден ме свали грип и Марла не ми даде да стана от леглото. Убивах времето, като се ровех из телевизионните програми и попаднах на един документален филм за разработката на потънали кораби. Ставаше въпрос за един кораб край бреговете на нос Хорн, много богата находка. И кой мислите финансираше експедицията, кой се къпеше в слава? Естествено Сайлъс Вандайк.
— Копеле — промърмори Матю. — Сигурно и този е измъкнал под носа на някого.
— Може и така да е, но въпросът е, че бе решил да заснеме работата по кораба. Самият той не се появяваше често в кадър, но разказа по малко за другите си експедиции, за другите кораби, които бил намерил. Тъпото копеле говори и за „Санта Маргерит“. Въобще не си направи труда да спомене, че корабът вече е бил намерен, че се е работило по него. Според думите му излизаше, че той е свършил цялата работа, а после, понеже е щедра душа, дарил половината от приходите на правителството на Сейнт Кристофър.
— Под формата на подкупи и рушвети — вметна Матю.
— Направо ми кипна кръвта. Захванах се с проучванията си още в леглото. Реших, че може и да се е докопал до единия кораб, но никога няма да се докопа до другия. Почти две години се рових, търсейки и най-малката информация, която можех да открия за „Изабела“. Нищо, което засягаше кораба, екипажа или бурята, не ми се струваше твърде дребно или незначително. Точно така и го открих. Или по-скоро така открих две жизненоважни фигурки от пъзела. Една карта и един документ, отнасящ се до „Проклятието на Анжелик“.
Той внимателно извади някаква книга от най-горното чекмедже. Кориците й бяха опърпани и залепени с тиксо. Страниците изглеждаха чупливи и пожълтели.