Когато боговете се смеят
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #22
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Когато боговете се смеят». Краткое содержание книги:
— Може да отидеш — разреши той.
Женя бързо намери томчето на Радишчев и се върна в хола.
— Татко, а на кой атлас е най-добре да проследя маршрута на пътешествието му от Петербург до Москва?
— Вземи няколко различни и сама виж къде мащабът е подходящ, така че да се виждат всички местности, през които е минавал. Най-добре в Атласа на офицера, той е най-подробният. Но ако искаш да направиш всичко, както трябва, бих те посъветвал да отидеш в библиотеката и да потърсиш стари карти, отпреди революцията.
— Но какво значение има? — не разбра Женя.
— Много голямо. По времето на Радишчев не е имало и не може да е имало селища с имена Пътят на Илич или Червеният октомври. В онези времена тези места са се наричали другояче.
— Да, наистина, не бях се сетила за това. Непременно ще намеря стари карти — обеща тя.
Е, слава богу, баща й отново й говореше. Женя знаеше от опит, че той никога не издържа на налаганите й екстремални ограничения твърде дълго. Разбира се, неговата възпитателна система се опираше на определени принципи и той безпрекословно спазваше тези принципи. В частност към тези принципи спадаха правилата за външния вид, харченето на пари, прекарването на отпуските и някои други. Децата не бива да се глезят, не бива да им се купуват неща, за които те още не са спечелили пари сами и без които могат да минат, и така нататък. Но понякога във вид на наказание баща й налагаше и допълнителни ограничения: забраняваше на Женя да излиза сама, да ходи у приятелката си, да гледа телевизия или например да чете художествена литература, която не влиза в задължителната училищна програма. (Това в случаите, когато в бележника твърде често започваха да се мяркат четворки. Баща й настояваше дъщеря му да получава само отлични оценки и ако това не ставаше, тя трябваше да учи с утроена сила и да чете изключително учебниците си, никакви романи.) Женя не се разстройваше особено много в такива случаи, защото от ранно детство бе усвоила една проста закономерност: достатъчно беше да спазва такава забрана три-четири дни — и баща й преставаше да й обръща внимание. А три-четири дни можеха да се изтърпят.
Ето защо Женя никак не се уплаши и дори не се разстрои много, когато баща й заяви, че сега тя няма да пътува сама из града, а ще я придружава или лично той, или шофьорът Гриша. Това вече се беше случвало и обикновено след ден-два баща й разхлабваше контрола. Така де, нали не може един сериозен човек, бизнесмен, постоянно да води за ръчичка деветнайсетгодишната си дъщеря или винаги да праща кола с нея. Ден, два, максимум три — и такова поведение започва да пречи на деловия живот. Баща й искрено вярваше, че възпитателната мярка е оказала въздействието си и дъщеря му е извлякла поука от преподадения урок, а самата Женя мълчаливо изтърпяваше временните неудобства, като в никакъв случай не смяташе стриктно да спазва забраните на баща си и мислеше само как по-умно и по-предпазливо да се държи, та следващия път да не я хванат.
— Татко, Гриша ще ти трябва ли утре сутринта?
— Защо?
— Помолиха ме пак да отида на „Петровка“ в десет часа. Тази вечер групата „Би Би Си“ щяла да има изпълнение в един клуб, там щели да направят видеозапис и ме помолиха да отида утре сутринта да го видя — може да разпозная онзи младеж. Гриша ще може ли да ме закара?
— Разбира се. Ще те изчака и ще те доведе обратно на работа.
— Благодаря, татенце.
Точно така, ще се правя на послушна, реши Женя. И без това тая история няма да трае дълго.
Във вторник сутринта, когато Гриша я караше към „Петровка“, на Женя й се искаше да изскочи и да тича пред колата. В чантата си носеше всички необходими гримове и вече предвкусваше как заедно с Игор ще седят в тъмната прожекционна зала и как тя от време на време ще тръска глава така, че дългата й гъста коса да докосва бузата му… Но всичко отново не стана така, както си го бе мечтала.
Още по стълбището, когато тя се качваше към нужния етаж, я догони някакъв плешив чичко.
— Извинете, вие ли сте Женя Рубцова?
— Да — учудено отговори тя.
— Ще ви придружа, да не би да се загубите.
— Какво говорите, много добре си спомням пътя, нали идвах тук вчера — опита да се съпротивлява Женя.
— Не, не, Анастасия Павловна специално ме изпрати да ви посрещна. Понеже правят ремонт на етажа, трябваше да се качите по друго стълбище. От тази страна няма да можете да минете. Елате с мен.
Женя объркано се огледа. Наистина ли беше сбъркала и бе тръгнала по друго стълбище? Тя беше сигурна, че се движи по същия път като вчера. Не, все пак беше сбъркала — от прозореца на стълбищната площадка имаше съвсем друг изглед.