Когато боговете се смеят
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #22
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Когато боговете се смеят». Краткое содержание книги:
— Значи да мамиш мъжа си можеш, а да му кажеш истината — не?
Олга стана, наметна пеньоара и го загърна плътно на гърдите си. Струваше й се нелепо да води такъв тежък разговор, докато тялото й е на показ, голо. Роман я погледна и също мълчаливо се облече.
— Спиш ли с него? — попита хладно.
За пръв път задаваше този въпрос. Никога преди това Роман не беше се интересувал от интимните подробности на семейния й живот.
— Не — честно отговори Олга, като го гледаше право в очите.
— Мога ли да ти вярвам за това?
— Казвам ти истината, Рома. Нито веднъж не съм спала с него, откак се запознах с теб.
— Нито веднъж за три години — недоверчиво поклати глава той. — Странно е, ако не ме лъжеш. На какво тогава се крепи бракът ви?
— На приятелството. Рома, мили, сексът е най-незначителната част от съпружеския живот, повярвай ми. Не исках да ти казвам, защото не смятах за нужно да обсъждам с теб Павел, но… Виж сега, той има проблеми със здравето.
— Болен ли е?
— Импотентен е, Рома. Абсолютно и окончателно. Но ни свързва дългогодишен семеен живот и аз успях да го убедя, че сексуалната мощ на мъжа изобщо не го прави безпрекословно привлекателен, а немощта, обратното — не го прави отвратителен. Аз го спасих от депресията, доказах му, че хората могат да живеят и да се обичат и без секс. И как ще го изоставя сега? Ще излезе, че съм го лъгала. За него всичко ще рухне, той може да посегне на живота си, ако поискам развод.
Роман мълчаливо и на малки глътки пиеше шампанското си и гледаше през прозореца към бързо плуващите в небето тъмни облаци. После внезапно се усмихна.
— Добре, Оленка, разбрах проблема ти. Кажи ми, обичаш ли ме?
— Много. Много те обичам, Рома.
— И искаш да бъдеш с мен?
— Искам.
— Можеш ли да ми обещаеш, че с времето ще се постараеш да се разделиш с мъжа си? Аз няма да припирам, уважавам чувствата ти, но искам да бъда сигурен, че рано или късно ще бъдем заедно. Е, мога ли да бъда сигурен в това?
— Да — въздъхна с облекчение Олга, разбрала, че най-страшното е минало. — Да, да, да!
— Е, прекрасно. — Роман вдигна чашата си. — Хайде да пием за това. Смятай, че съм ти направил предложение с отсрочка.
Късно вечерта той я закара вкъщи. И отново, влизайки във входа, Олга радостно си помисли, че сега ще види Павел и всичко ще му разкаже. Нито един човек на света, освен Паша няма да я разбере. Защото само той знае тяхната тайна.
Тя нахълта в апартамента, пламнала от нетърпение да сподели с мъжа си. Павел се подаде от стаята си напълно облечен.
— Излизаш ли? — разстроено попита Олга.
— Напротив, тъкмо влизам. Дори не успях да се съблека — весело каза той.
— А къде беше?
— Където и ти — позасмя се той. — Днес е вторник, свещен ден. Да не би да забрави?
Любовницата на Павел беше омъжена за лекар, който всеки вторник ходеше да консултира в Калуга, в областната болница, приемаше пациенти до късно вечерта и се прибираше посред нощ.
— Забравих — призна Олга, — днес имах компенсация от службата, пълна илюзия за неделен ден. И как мина?
— Прекрасно. А ти защо си така развълнувана? Да не си се скарала с твоя Роман?
— По-лошо, Паша. Той ми направи предложение.
— Какво ти направи? — едва не падна от дивана Павел. Вече беше съблякъл ризата си и седеше пред Олга само по дънки, гол до кръста.
— Предложение за брак — търпеливо повтори тя.
— С други думи, този твой Ромео иска да се разведеш с мен, така ли?
— Именно.
— Но ти му обясни, че това не може да стане, защото няма начин да стане, нали?
— Постарах се.
— И той разбра ли те?
— Страхувам се, че не. Паша, трябва да се измъкна някак от тази ситуация. Разбира се, той много ми харесва — и е добър човек, и е превъзходен любовник, но не чак до такава степен, че да се омъжа за него. И изобщо, не смятам да се разделям с теб.
— Дааа, Льолка, лошо си се насадила — съчувствено проточи Павел. — Добре, лягай си сега, утрото е по-мъдро от вечерта — ще измислим нещо.
Точно в десет часа сутринта във вторник Женя Рубцова застана на прага на кабинета на Настя Каменская. С чистото си нежно лице, с косата, спретнато сплетена на дебела дълга плитка, със сивото си костюмче и детските обувчици с тъпи заоблени носове тя изглеждаше учудващо млада, много по-млада от своите деветнайсет години, и поради това някак беззащитна и съвсем безпомощна.