Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
— Скоро. Щом завършим къщата в Монтерей.
Джон стана от креслото, взе почернялата лула от полицата над камината и я запали. После се върна на мястото си.
— Ти все се спотайваш — изрече бавно той. — Защо не си ни казал нищо досега?
Бил мълчеше.
— Значи, ще живеете в Монтерей. Няма ли да доведеш жена си у нас? Няма ли да живеете в тази къща, да обработвате тази ферма?
Бил поклати отрицателно глава.
— Да не би нещо да те е срам, Бил?
— Не, тате. Няма от какво да ме е срам. Никога не съм обичал да говоря за моите си работи.
— Не мислиш ли, че те са малко и наши работи? — попита Джон с горчивина. — Ние сме едно семейство. Твоите деца ще бъдат наши внуци.
— Мей е израснала в града — отприщи се Бил. — Всичките й приятелки живеят в Монтерей, това са съученичките й от гимназията. На нея й е скучно тук, нито има къде да иде, нито с кого да се види.
— Разбирам.
— Като каза, че иска да живеем в града, аз влязох в съдружие с агента на „Форд“ там. Търговската дейност винаги ме е привличала.
Джон кимна бавно. Отначало се беше ядосал, но сега му мина.
— Дали все пак няма да се съгласи да живеете у нас, Бил? Място поне има достатъчно. Ако иска, можем да преустроим част от къщата за вас.
— Но на нея не й се живее тук. Всичките й приятелки са в Монтерей.
Уила беше стиснала уста.
— Погледни баща си! — обади се властно тя.
Джон се сепна и вдигна глава, опитвайки се да се усмихне.
— Е, сигурно ще се уредите добре. Имате ли достатъчно пари?
— Разбира се. Колкото щеш. Виж какво, тате, ние правим доста голяма къща, искам да кажа, твърде голяма за двамина. Та си говорехме с Мей дали няма да се съгласите да живеете с мама при нас.
Джон продължаваше да се усмихва от немай-къде.
— И какво ще стане тогава с тази къща и с фермата?
— Ние и за това си говорихме. Можеш да продадеш този имот — ще вземеш толкова пари, че ще ви стигнат за цял живот. Ако речеш, една седмица ми стига да го продам.
Джон въздъхна и се отпусна в креслото.
— Бил, да знам, че ще те заболи, ще взема да те напердаша с тояга — ядоса се Уила.
Джон запали лулата и понатъпка тютюна.
— Не можеш се откъсна за дълго — каза кротко той. — Един ден така ще ти домъчнее за дома, че няма, да издържиш. Това място е в кръвта ти. Като ти се родят деца, ще разбереш, че е най-добре да отраснат тук. Може да поживееш в града известно време, но няма да се задържиш там. Нищо, поживейте в Монтерей, Бил, ние ще ви чакаме и ще поддържахме през това време и къщата, и градината. Вие ще се върнете, не може да не се върнете. И дечицата ще се катерят по резервоарната кула. Ще ви дочакаме. Баща ми си умря с отворени очи за деца — усмихна се глупаво той. — Почти бях забравил това.
— Като ще взема една тояга… — мърмореше Уила.
Бил излезе смутен от стаята.
— Ще се върне, ще се върне — заповтаря Джон.
— Ще се върне, разбира се — отекна мрачно жена му.
Той трепна и я изгледа подозрително.
— Убедена ли си в това, Уила? Или го казваш само за мое успокоение? Ако е така, изглежда, много съм остарял.
— Убедена съм, разбира се. Аз никога не говоря на вятъра.
Бил се ожени в края на лятото и веднага се пренесе в новата си къща в Монтерей. През есента Джон Уайтсайд започна да става неспокоен — също както преди раждането на Бил. Боядиса къщата, макар още да не се нуждаеше от боядисване. И окастри безмилостно храстите в градината.
— Земята не ражда достатъчно — каза един ден на Бърт Мънро. — Защото отдавна съм я зарязал. А може да даде много повече, ама иска работа.
— Така е — каза Бърт. — Ние и двамата не взимаме достатъчно от нея. Знаеш ли, все се чудя защо не вземеш стадо овце. По твоите хълмове сума овце могат да пасат.
— Докато баща ми беше жив, имахме овце. Това ми се струва толкова отдавна. Но нали ти казах, всичко съм зарязал. Я какъв храсталак е навсякъде.
— Че изгори го — посъветва го Бърт. — Ако го изгориш тази есен, напролет ще имаш чудесно пасище.
— Добре се сещаш. Само че много е настъпил към къщата. Ако река да го изгоря, ще ми трябват помощници.
— Аз ще ти помогна, а ще хвана и Джими. С твоите двама работници и с теб ставаме петима. Само иде изчакаме да завали и като го подпалим сутрин, докато не е излязъл вятър — няма опасност.
Есента настъпи рано. През октомври върбите по доловете на Небесните пасбища се жлътнаха като пламъци. Едва видими във висинето, големи ята диви патици полетяха на юг, а в птичия двор питомните им посестрими само пляскаха криле, протягаха шии и кряскаха жаловито. Косовете подскачаха из нивите и се сбираха около водача си. Въздухът лъхаше на студ. Джон Уайтсайд се стягаше за зимата. По цял ден работеше в овощната градина и заедно с работниците подкастряше дръвчетата.