Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
— Същото, което влече другите момчета от долината: пищови, коне, крави, кучета. Изплъзна ти се той, Джон, и ако питаш мен, никога няма да го хванеш.
— Кажи ми истината, Уила! Тъпо ли е това дете?
— Не — каза замислена тя. — Не е тъпо. В някои отношения той е дори по-упорит и по-умен от теб. Но е различен, Джон, и по-добре да знаеш това още отсега.
Джон Уайтсайд започна да губи интерес към земята. Тя нямаше да пропадне. Един ден Бил щеше да се заеме с нея. И къщата нямаше да пропадне. Бил не беше никак глупав. Като малък той проявяваше технически наклонности и доста се интересуваше от машини. Правеше си сам вагончета, а за Коледа искаше да му подаряват парни локомотивчета. Джон забеляза у момчето и нещо друго, нещо, което беше чуждо на техния род. То не само беше много потайно, но имаше и остър търговски усет. Бил продаваше играчките си на другите момчета и когато те им омръзнеха, откупваше ги на по-ниска цена. В неговите ръце малките парични подаръци се умножаваха по необясним начин. Веднъж Джон подари на сина си юница, а той веднага я размени за цяло прасило, след което отгледа прасетата и ги разпродаде. Тогава Джон каза на Уила:
— Бил наистина е по-умен от мен. На времето баща ми също ми подари юница и аз я гледах, докато умря от старост. Бил е по-друга семка, в него може би има нещо пиратско. Но децата му сигурно ще се метнат на нашия род. Много е силна нашата кръв. Жалко, че е толкова потаен във всичко.
Коженото кресло на Джон, лулата и книгите му отново го откъснаха от фермата. А стана и щатен в училищното настоятелство. Фермерите пак започнаха да се събират на разговорка в неговата къща. Косите му взеха да побеляват, а с това растеше и влиянието му в долината.
Къщата на Уайтсайд и Джон — това беше едно неразделно цяло. В мислите си хората от долината никога не свързваха Джон с нивите, с каруцата или с магазина. Неговият портрет в тяхното съзнание неизменно включваше къщата. Той или седеше в коженото си кресло, погълнат от дебелите книги, или се излежаваше в някой от шезлонгите на просторната веранда, или с кошница и ножици в ръка режеше цветя в градината, или заел челното място на трапезата в къщи, режеше внимателно и с вещина печеното.
На запад, където, ако две поколения от един род са живели в една къща, къщата се смята за стара, а родът — за пионерски, хората се отнасят към такива къщи с почит, примесена с презрение. Но старите къщи са рядкост на запад. Тези неспокойни души, американците, населили тия земи, никога не ги свърта дълго на едно място. Построят някоя паянтова къща, па се вдигнат да си търсят късмета другаде. Старите къщи почти неизбежно са студени и грозни.
След като Бърт Мънро се пресели със семейството си в Небесните пасбища, не му трябваше много време, за да разбере какво положение заема Джон Уайтсайд. Щом му се удаде възможност, той се присламчи към компанията, която се събираше на верандата у Уайтсайд. Неговата ферма граничеше със земята на Уайтсайд. Не след дълго Бърт бе избран за член на училищното настоятелство и това му даде възможност да се вижда с Джон и служебно. Една вечер на събрание на настоятелството Джон цитира някаква мисъл на Тукидид. Бърт изчака да се разотидат настоятелите.
— Исках да ви попитам за книгата, която споменахте, господин Уайтсайд…
— „Пелопонеската война“ ли? — Джон извади книгата от библиотеката и я подаде на Бърт.
— Аз… такова… ще ми се да я прочета, ако ми я дадете.
Джон се подвоуми само секунда.
— Разбира се, вземете я. Тя ми е останала от баща ми. Като я прочетете, мога да ви дам и други.
След този разговор двете семейства се сближиха. Започнаха да си ходят на гости — било на вечеря, било на приказка. Дотрябваше ли му някакво сечиво, Бърт тичаше при Джон.
Една вечер — година и половина след заселването на Мънрови в долината — Бил влезе мудно в дневната и се изправи пред родителите си. От нервност беше рязък.
— Аз ще се женя — изтърси той. Каза го така, сякаш съобщаваше много лоша вест.
— Какво-о? — възкликна Джон. — Защо не си ни казал нищо досега? За коя?
— Мей Мънро.
Едва сега Джон проумя, че това е добра вест, а не самопризнание за извършено престъпление.
— О, та това е чудесно! Толкова се радвам! Тя е много свястно момиче… нали, Уила?
Жена му избягваше да го погледне в очите. Същата сутрин беше ходила у Мънро. Бил стоеше като кол в средата на стаята.
— Кога мислите да я свършите тази? — попита Уила.
На Джон му се стори, че в гласа й прозвуча едва ли не неприязън.