Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
В гърлото на Адаир се надигна паника, докато тичаше надолу по стълбите към покоите на стареца. Гледката долу бе дори по-ужасяваща, отколкото на горния етаж. Тук все още се стелеше гъст дим — очевидно пожарът бе тръгнал от подземието. Стаята бе напълно опразнена, с изключение на овъгленото легло. Но Адаир помириса смъртта в пушека, отиде до черната купчина, клекна и зарови пръсти в нея. Намери парчета кост, трески и разтопен метал, които още пареха. И накрая — по-голямата част от черепа с полепнала по него обгорена плът и дълги косми.
Стана и избърса саждите от ръцете си, доколкото можа. Преди да си тръгне, хвърли последен поглед към къщата, в която бе прекарал пет нещастни години. Жалко, че каменните стени не можеха да изгорят.
Не взе нищо, освен дрехите на гърба си, печата и кесия с монети. Накрая излезе през дупката на вратата, дръпна юздите на жребеца и пое на изток, към Румъния.
Адаир живя много години в имението на лекаря, макар то да не стана веднага негова собственост, както се беше надявал. Когато пристигна сам, без господаря си, той представи печата на управителя Лакту и му каза, че старецът е починал. Обясни, че историите за съпруга и син са измислица, за да осигурят прикритие за истинските причини за безбрачието му — нестандартните му наклонности. И тъй като нямал наследник, оставил имението на верния си прислужник и компаньон. След като свърши с разказа си, Адаир показа на управителя печата.
По лицето на Лакту се изписа неприкрито съмнение и той заяви, че Адаир трябва да предяви претенциите си пред краля на Румъния. Щом не е кръвен роднина на лекаря, кралят има право да реши дали да не му отнеме собствеността. Минаха години, преди владетелят да се произнесе, но накрая отсъди в полза на Адаир. Разрешиха му да остане в имението и да запази титлата, ала кралят му отне земите.
Но настъпи ден, в който вече не можеше да остане в замъка. Лакту и всички останали от персонала остаряха, а Адаир си оставаше все същият, откакто се бе върнал без стареца. За да не събужда подозрения, се наложи да изчезне за известно време, да се покрие за няколко десетилетия, а след това да се върне със златния печат и да заяви, че е собственият си син.
Реши да отиде в Унгария, защото натам го водеше сърцето. Искаше да издири семейството си. Копнееше да ги види — не и баща си, разбира се, който след лекаря бе най-омразният му човек. Майка му вече трябваше да е стара и да живее с най-големия си син — Пету. Останалите са пораснали и сигурно имат собствени деца. Изгаряше от желание да ги зърне и да разбере какво се е случило с тях.
Отне му две години да ги намери. Започна от имението, в което ги беше оставил. Внимателно проучи маршрута им по сведения на някогашни съседи и работодатели. Накрая, в началото на втората зима, стигна до едно село край езерото Балатон. Яздеше по улиците и търсеше лица, които да приличат на него.
Натъкна се на група малки къщички в покрайнините и в него се загнезди предчувствие, че наблизо има познати хора. Слезе от коня, приближи се и надникна през прозорците. Залепи око на една пролука в капандурите и под слабата светлина на свещта видя няколко познати лица.
Макар и да се бяха променили от възрастта, бяха станали по-закръглени, сбръчкани и уморени, той позна тези лица. Братята му се бяха събрали около огнището, пиеха вино и свиреха на цигулка и балалайка. С тях имаше непознати жени, Адаир предположи, че са съпругите им, но ни следа от майка им. Накрая зърна и Раду, беше пораснал, възмъжал и висок… Така му се прииска да се втурне в къщата, да прегърне Раду и да благодари на Бога, че е още жив, че му е бил спестен целият ад и всички мъчения, през които той самият трябвате да премине. Но тогава му направи впечатление, че братята му изглеждат по-възрастни от него. После видя към Раду да се приближава жена и да му се усмихва, а той да я прегръща през раменете и да я придърпва към себе си. Беше Катарина, вече пораснала и много красива, влюбена в брат му, който приличаше толкова много на него. Само че беше по-стар.
Докато стоеше на тъмно и студено, Адаир изгаряше от желание да се срещне със семейството си, да ги прегърне, да си поговори с тях, да им каже, че не е загинал в ръцете на лекаря, но тогава осъзна с пълна сила ужасната истина — виждаше ги за последен път. Как да им обясни какво се бе случило с него и какво го очаква? Защо никога няма да остарее. Че вече не е смъртен като тях. Че се е превърнал в нещо, което не може да обясни.