Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
— Не можеш — каза жената. — Ти си добра и невинна; но въпреки това не можеш да ме преценяваш с очите на дете. Не бих те докоснала, ако знаех, че не си дете. — И с един странен, див вик тя отмина.
Деня го нямаше още в небето, но в кънтящите настилки на улиците той вече бе дошъл; ехтяха фургони, каруци и екипажи; тропаха работници, тръгнали към своята работа; скърцаха кепенци на магазини; пренасяха се стоки към пазарите; шумяха лодките край речния бряг. Настъпващият ден се чувствуваше в отслабналия блясък на уличните лампи, чийто цвят бе по-блед от обикновено; настъпващият ден личеше по засилената острота на въздуха, в бавната смърт на нощта.
Те отново се върнаха към портата, готови да чакат там, докато я отворят; но въздухът беше толкова суров и студен, че малката Дорит, влачейки полузаспалата Меги, продължи да се движи. Като минаха покрай църквата и като видя, че вътре свети и вратата е отворена, тя изкачи стъпалата и надникна.
— Кой е? — извика някакъв набит старец, който тъкмо си нахлупваше нощната шапка, сякаш се готвеше да си легне в някоя от гробниците.
— Една незначителна личност, сър! — успокои го малката Дорит.
— Стой! — извика мъжът. — Чакай да те погледна!
Това я накара да спре, да се обърне и да застане пред него със своята питомка.
— Тъй си и помислих — каза човекът. — Аз тебе те познавам.
— Често сме се виждали — потвърди малката Дорит, когато разпозна в него клисаря или слугата, или какъвто там беше, — виждали сме се, когато съм идвала на църква.
— Нещо повече, ти си записана в нашия регистър при своето раждане; ти си един от нашите куриози.
— Така ли? — възкликна малката Дорит.
— Ами да! Като дете на… всъщност я ми кажи, как си се измъкнала навън толкова рано?
— Заключиха ни снощи отвън и сега чакаме да влезем.
— Сериозно ли говориш? И още цял час има, докато отворят. Я бързо влезте в канцеларията. Вътре гори огън заради бояджиите. Чакам бояджиите, иначе нямаше да съм тук толкова рано. Един от нашите куриози не бива да мръзне, когато можем да го стоплим и приютим. Елате.
Той беше добър, мил старец и след като стъкна огъня в канцеларията, огледа рафтовете с регистрите, за да намери тома, който търсеше.
— Ето те и тебе, погледни — каза той, като го смъкна и разлисти страниците. — Ето тук ще се намериш. Еми, дъщеря на Уилям и Фани Дорит. Родена в затвора Маршалси, в енорията Сент Джордж. А ние разправяхме на посетителите, че ти живееш там, без да си го напущала нито за една нощ. Вярно ли е?
— Вярно беше до снощи.
— Господи! — Но оглеждайки я с възхитен поглед, той видя нещо друго, а именно:
— Жал ми е да забележа все пак, че си прималяла и изморена. Остани. Ще донеса няколко възглавници от църквата и ти, и твоята приятелка ще полегнете пред огъня. Не се страхувай — ще отидеш при баща си, щом отворят вратите. Аз ще те повикам.
Скоро той донесе възглавниците и ги нареди на пода.
— Ето на̀, готово. Не, не си прави труд да ми благодариш. И аз имам дъщери. И макар че те не са родени в затвора Маршалси, можеха да бъдат родени и там, ако и аз бях — какъвто съм си доверчив — като твоя баща. Почакай. Трябва да подложа нещо под възглавницата, за да ти е високо на главата. Ето погребалния регистър. Много подходящо! В него се намира мисис Бенгъм. Но онова, което интересува хората в тези книги, е не кой е вписан вътре, а кой не е вписан — чий ред наближава и кога. Това е то интересният въпрос.
И като поглеждаше насърчително към импровизираната от него възглавница, той ги остави да си почиват. Меги вече похъркваше, а скоро и малката Дорит заспа, положила глава върху неразгадаемата книга на Съдбата, неразтревожена от загадъчните й бели листа.
Ето, такова беше увеселението на малката Дорит. Срамът, пустотата, мизерията и самотата на голямата столица; влагата, студът, бавно изнизващите се часове, забързаните облаци на тъмната нощ… Такова беше увеселението, от което малката Дорит се прибра измъчена у дома си в една дъждовна утрин.
Глава XV
Мисис Флинтуинч сънува отново
Омаломощената стара къща в Сити, увита в плаща си от сажди, отпусната тежко върху патериците, които бяха преживели с нея разрухата й и с нея се бяха износили, до този час не знаеше ни един ден на бодрост и щастие. Наистина слънцето я докосваше, но с един само лъч, а и той не се задържаше за повече от половин час; не я отминаваше и луната, но само колкото да плесне по някое ново петно на траурната й наметка, да я направи още по-отблъскваща. Звездите хладно се взираха отгоре, когато нощите и въздухът бяха по-прозрачни; единствено лошото време витаеше около нея с някаква неотстъпна вярност. Дъждът, градушката, мразът и кишата се свираха край този печален дом и тогава, когато наоколо от тях нямаше вече ни следа; а колкото пък до снега, той се задържаше тук дълги дни, много след като се бе превърнал от жълтеникав в черен, бавно изплаквайки своя печален живот. Това място нямаше други почитатели. Уличната глъчка, тропотът на колела по настилката надникваше през портата, но бързо изхвръкваше пак вън и караше мистрис Ефри да си мисли, че оглушава и че слухът й се възвръща само понякога. Същото беше и с подсвиркването, песните, разговорите, смеха и всички други приятни човешки звуци. Те прескачаха над нея мигновено и бързо продължаваха нататък.