Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
— Надявам се, че е заспал дълбоко и не се тревожи за мен — каза малката Дорит, като целуна едно от железата.
Портата й беше тъй позната и тъй близка, че те оставиха кошницата на Меги в ъгъла, седнаха върху нея и се сгушиха една до друга. Докато улицата оставаше празна и тиха, малката Дорит не изпитваше никакъв страх; но ако чуеше приближаващи стъпки или пък ако видеше някаква сянка да се движи между две улични лампи, тя се стряскаше и прошепваше:
— Меги, някой идва. Да бягаме!
Тогава Меги бързо или бавно се събуждаше, те обикаляха наоколо и после пак се връщаха.
Дотогава, докато похапването беше за нея новост и забавление, Меги се държеше доста прилично. Но когато това премина, тя започна да се дразни от студа, да трепери и да хленчи.
— Скоро ще се свърши, мила — успокояваше я търпеливо малката Дорит.
— О, да, на теб ти е лесно, майчице — отвръщаше й Меги, — но аз съм едно бедно дете едва на десет години.
Най-сетне в нощната доба, когато улицата притихна съвсем, малката Дорит положи тежката глава на гърдите си и я приспа. И тъй остана тя край самотната порта; загледана в звездите и в лудия бяг на облаците — танците на увеселението на малката Дорит.
— Ах, защо това не беше истинско увеселение! — каза си тя, докато седеше там. — Защо не беше светло, топло и красиво, защо това не беше нашият дом, защо моят мил татко не му бе господар и никога да не бе пристъпвал зад тези стени! И мистър Кленъм да беше един от гостите ни и да танцуваме под звуците на чудесната музика и да бяхме весели и безгрижни! Питам се… — Пред нея се разкриха такива чудеса, че тя се загледа в звездите съвсем объркана; докато Меги отново започна да се оплаква и поиска да станат и да повървят.
Стана три часът, удари три и половина, когато бяха преминали над Лондонския мост. Чули бяха шума на прилива над бреговете; взирали се бяха занемели надолу през тъмните изпарения към реката; видели бяха малките петна от осветена вода — отраженията на лампите от моста, които проблясваха като дяволски очи, излъчващи вина и загадъчност. Притичвали бяха край бездомници, сгушени по ъглите. Бягали бяха от пияници. Плашили се бяха от дебнещи мъже, които си подсвиркваха и махаха един на друг от съседните улици или тичаха колкото им държат краката. Макар тя да напътствуваше и да водеше, малката Дорит за пръв път бе облагодетелствувана от детинския си вид и се преструваше, че следва и се осланя на Меги. И неведнаж нечий глас, долетял от група пияници или скитници, пресичащи пътя им, подвикваше на останалите да „оставят жената и детето да минат напред“.
И тъй, жената и детето преминаваха напред и продължаваха нататък, докато от часовниковите кули прозвъня пет часът. Те бавно се движеха на изток и вече очакваха първите лъчи на зората, когато една жена тръгна подире им.
— Какво правиш ти с това дете? — запита тя Меги.
Беше млада — твърде млада, за да бъде навън в този час, — а не беше нито грозна, нито зла на вид. Говореше грубо, но гласът й беше нежен, звучеше дори мелодично.
— Ами ти какво правиш със себе си? — отвърна Меги, защото не се сети за друг отговор.
— Не можеш ли да видиш, без да ти кажа?
— Виждам, ама не разбирам — каза Меги.
— Погубвам се. А сега, като ти отговорих, отговори ми и ти. Какво правиш с това дете?
Предполагаемото дете стоеше с наведена глава и се притискаше о Меги.
— Бедничкото! — каза жената. — Толкова ли си безчувствена, че го държиш по ледените улици в това лошо време? Нямаш ли очи да видиш колко нежна и слабичка е тя? Нямаш ли жалост (то се вижда, че нямаш) към тази студена и трепереща ръчичка?
Тя бе пристъпила напред и бе взела ръката между своите ръце, за да я стопли.
— Хайде, дай една целувка на едно бедно, загубено същество, миличко — каза жената и наведе лице, — целуни ме и кажи къде те води.
Малката Дорит се обърна към нея.
— О, боже мой! — отдръпна се тя. — Но ти си била жена!
— Нищо от това — каза малката Дорит и стисна една от ръцете, които я бяха пуснали. — Аз не се плаша от теб!
— А би трябвало да се уплашиш — отвърна тя. — Нямаш ли майка?
— Не.
— А баща?
— Да, и то чудесен баща.
— Върни се при него и се страхувай от мене. Пусни ме да вървя. Лека нощ.
— Аз трябва да ти поблагодаря. Позволи ми да ти говоря, сякаш наистина съм дете.