Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)
- Автор: Эсслемонт Иан Кэмерон
- Серия: Малазанската империя #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емил Минчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)». Краткое содержание книги:
През тази нощ ще се състои свързване. Веднъж в живота се появява Лунната сянка — събитие, в което добрите хора на Малаз са заплашени от демонични хрътки и други още по-ужасни неща.
Същата тази нощ, за която има пророчество, че император Келанвед ще се завърне. Затова и тук са хората, които биха предотвратили това на всяка цена. Докато разногласията в Империята очертават линията на битката, древното присъствие започва своето покушение над острова. Сред свидетелите на тези катаклизми са крадец на име Киска и Темпър — изтощен от войни ветеран. Макар и да не го знаят, всеки от тях има своята роля в конфронтацията, която ще определи не само съдбата на Малаз, но и тази на останалия свят…
— Тук би трябвало да сме на сигурно място — рече Артан, докато разтриваше челото си. Срещата с мъжа сякаш го беше изтощила, което изненада Киска, защото по-рано бе видяла само раздразнение и презрение, изписани на лицето му, изправен срещу петдесетима въоръжени поклонници.
Той направи знак на Киска да седне.
— Наистина той? — повтори Артан. — Не от плът и кръв, ако това имаш предвид. Просто бе изпратил… образ. Тази нощ очевидно е много зает. Което е разбираемо.
— Нарече те Тай.
— Така е.
Киска облиза устните си.
— Което е умалително за Тайсхрен?
— Не — изръмжа Хатар.
Артан… Тай махна уморено с ръка.
— Да — отвърна той.
Богове! Киска удивено си помисли, че седеше до един от най-великите магьосници в историята. Много хора се кълняха, че Тайсхрен беше по-могъщ от самия Император. Искаше да го попита толкова много неща, но как можеше едно нищожество като нея да задава въпроси на личност като него? Киска си спомни с растящ ужас начина, по който се бе държала с Тайсхрен. Как я бе изтърпял досега? Погледна го скришно: изведнъж се бе превърнал в нещо чуждоземно, нещо напълно отделено от собствения й живот.
Свещ се запали от само себе си на пода. Хатар я взе и запали с нея свещника на масата. Топлата, мека светлина съживи стаята. Стените бяха покрити с широки гоблени, които най-вероятно бяха военна плячка, както и с щитове, флагове и множество корабни знамена отпреди Империята в най-различни цветове и форми. Тайсхрен седеше в тази част на масата, която бе най-отдалечена от вратата, на стол от тъмно дърво с висока облегалка. Хатар се върна на позицията си до вратата, а Киска седна на един стол между масата и стената.
Тя прочисти гърлото си и прошепна:
— Сега какво?
— Сега? — отвърна Тайсхрен, облегна се и издиша. Очите му изглеждаха хлътнали и изтощени. — Сега чакаме.
Киска кимна и погледна към тавана.
— Тихо е.
Тайсхрен трепна при тези думи.
— По малазански — рече той. — Докосването на убиеца. Шумоленето на плат. Глътка вино. Проблясък на острие, тънко като змийски зъб. Името ти, прошепнато точно преди мракът да се спусне.
Той поклати глава, тъжно и замислено. Светлината от свещите позлатяваше очите му. Изведнъж попита:
— Ами ти?
Киска се стресна.
— Какво аз?
— Кажи ми за себе си.
Киска се изчерви от смущение. Сведе глава. Как можеше да е толкова спокоен, когато всеки момент над главите им можеше да се отвори Бездната?
— За мен? Какво да ти кажа? Няма нищо за казване. Родена съм тук. Баща ми умря в открито море, когато бях много малка. Не го помня добре. Беше моряк. Майка ми е шивачка.
Киска погледна към него. Тайсхрен я наблюдаваше внимателно над пръстите, с които бе захлупил устата си. Гърлото й пресъхна.
— А обучението ти? — попита той. — Как започна това?
Киска преглътна и отново се изчерви, но не успя да спре усмивката, която разтегна устата й.
— Може да се каже, че беше случайно. Влязох с взлом в магазина на Агайла и тя ме залови.
Тайсхрен се облегна назад и се разсмя. Раменете му се отпуснаха, сякаш от тях бе паднала някаква тежест. Той се ухили и Киска изведнъж загуби представа за възрастта му. Грижливо пазените му черти говореха за живот, прекаран в предпазливост и пресметливост. Но смехът и усмивката го подмладяваха с десетилетия.
— Бях много млада — добави Киска, с накърнено честолюбие.
— Трябва да си била, за да се опиташ да обереш Агайла.
— Каза, че си я срещал. Познаваш ли я?
Мисълта, че Агайла познаваше някого с толкова много власт очароваше Киска — сякаш леля й бе водила двойствен живот.
Тайсхрен поклати глава.
— Само по репутация. Може да се каже, че двамата сме колеги.
Киска се облегна назад. Колеги? Това вече бе нещо. Киска бе удивена от факта, че познаваше някой, когото Тайсхрен считаше за свой колега. А какво щеше да си помисли Агайла, ако знаеше как я бе нарекъл един от най-великите магьосници? Всъщност може би нямаше да се зарадва. Тя рядко говореше за политика, но всеки път, когато го правеше, презрението в гласа й бе толкова горчиво, че можеше да накъдри сушените корени, висящи от рафтовете.
Киска гледаше този мъж с крайчеца на окото си, как седи спокойно на няколко каменни стени разстояние от конфликта, който можеше да реши съдбата му. Изглеждаше неестествено спокоен, дори умислен: един дълъг, почти изящен показалец галеше върха на острия му като клюн нос. Погледът му сякаш бе обърнат навътре. Може би разсъждаваше върху развръзката на събитията горе и върху собствената си съдба. Но може би мислеше за друго — все пак бе казал, че е неутрален по въпроса. Агайла понякога наричаше имперския магьоснически кадър, който Тайсхрен ръководеше, сбирщина от чиновници. Като такъв, той би трябвало да е безразличен относно това кой седи на трона. Но може би имаше свои лични амбиции.