Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)
- Автор: Эсслемонт Иан Кэмерон
- Серия: Малазанската империя #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емил Минчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)». Краткое содержание книги:
През тази нощ ще се състои свързване. Веднъж в живота се появява Лунната сянка — събитие, в което добрите хора на Малаз са заплашени от демонични хрътки и други още по-ужасни неща.
Същата тази нощ, за която има пророчество, че император Келанвед ще се завърне. Затова и тук са хората, които биха предотвратили това на всяка цена. Докато разногласията в Империята очертават линията на битката, древното присъствие започва своето покушение над острова. Сред свидетелите на тези катаклизми са крадец на име Киска и Темпър — изтощен от войни ветеран. Макар и да не го знаят, всеки от тях има своята роля в конфронтацията, която ще определи не само съдбата на Малаз, но и тази на останалия свят…
Темпър нямаше какво да му отговори. Знаеше, че гърбушкото беше прав. Той зави Корин с едно мръсно вълнено одеяло.
— Пази я тук, Лубен. До сутринта.
Вратарят кимна отривисто.
Темпър се обърна към вратата.
— Ще се видим по-късно.
— Казваш, че е магьосник?
Темпър се обърна. Лубен седеше и се чешеше по брадичката, впил окото си в Корин.
— Да.
— От коя команда?
— Мостоваците.
Рошавата вежда над окото му подскочи.
— Проклет да съм.
Темпър се поколеба, чудейки се накъде биеше старият гърбушко. Накрая сви рамене и рече:
— Добре. Пази се.
Лубен се облегна на скърцащия стол и му отвърна с крива усмивка:
— О, да. Така ще направя.
Темпър му хвърли един последен предупредителен поглед през рамо, след което се наведе и мина през вратата.
Пета глава
Заблуди и съдби
Киска видя застиналият до нея Артан направи знак на Хатар в мрака. Телохранителят не можеше да повярва на това, което му заповядваха. Артан повтори жеста. Бесен, Хатар прибра оръжията си в ножниците и се отдалечи от вратата.
Мек смях отекна из стаята; звукът излизаше от всяка сянка. Киска усети познатото настръхване на косъмчетата по врата й и веднага осъзна какво бе това: проникване в Лабиринт. Беше усещала подобно нещо в компанията на Агайла, когато леля й седеше с крака, събрани под нея и раздаваше карти от Драконовата колода. Но този път чувството бе много по-силно: странно изместване и зловещо предчувствие.
До нея Артан рязко си пое дъх и зае поза, като очевидно се приготвяше за сблъсък, който нито бе очаквал, нито бе искал.
— Мъдро решение, Тай — промърмори глас, който бе тих и фин като коприна, шумоляща на слаб вятър.
Киска прехапа писъка си. Гласът сякаш извираше от всяка сянка — идваше дори зад гърба й, който бе прилепен за студената стена.
Поклонникът стоеше в коридора. Той свали гуглата си. Лицето и главата му бяха съвсем обикновени: гъста черна коса, подстригана късо, тясно лице, фини черти. Никакви белези. Но очите му светеха като лъскав черен кехлибар. Той влезе в стаята, погледна към Хатар и се усмихна. Пренебрежителното му изражение ужаси Киска.
Ръцете на Артан или на Тай, се свиха в юмруци, отпуснати до тялото му.
— Добър вечер, Тай.
— Добър вечер.
Киска хвърли един бърз поглед на Артан. Тай? Не беше възможно това да е умалителната форма на Тайсхрен… нали? Имперски върховен маг и най-големият талант, работещ за Империята!
Мъжът в робата се изкикоти. Тънката му усмивка се разшири. Изглеждаше така, сякаш едва се сдържа да не избухне в смях, развеселен от шега, която само той разбираше.
— И какво те води тук тази нощ?
— Както винаги — отвърна Артан, — загрижеността ми за Империята.
Веждата на мъжа подскочи.
— Значи все още се придържаш към тази износена идея за неутралитет. Винаги си бил покорен.
— Винаги служа дългосрочно.
— Дългосрочно? Винаги служиш на себе си, Тай — рече мъжът и очите му проблеснаха към Киска. — И кой е това?
Тъмните ями на очите му очароваха Киска; искаше да му отговори. Изведнъж жадуваше да каже всичко на този мъж, да му разкаже всичко за себе си. Ръката на Артан я стисна болезнено за рамото. Тя трепна и не каза нищо.
— Тя е с мен.
Усмивката се разшири.
— Винаги си имал око за талант, а, Тай?
Артан не отвърна, а само стисна устни, сякаш за да прехапе някаква язвителна забележка. Когато видя това, мъжът въздъхна, а усмивката му се превърна в отегчено изражение.
— Можеш да останеш тук само при условие, че няма да се месиш, Тай. Не мърдай оттук, докато всичко свърши. Всички горе са участници… разбираш ли?
Артан кимна. Мъжът наклони главата си на една страна.
— Тогава до сутринта.
— Може би.
Тайнствената усмивка отново се появи.
— Да. Разбира се. Може би.
Той се обърна, излезе през вратата и зави към стълбището.
Киска зяпаше мястото, където бе стоял до преди малко. Искаше да провери дали наистина си бе отишъл.
— Това наистина ли беше той? — прошепна тя на Артан.
Той направи знак на Хатар, дръпна един стол и се отпусна уморено до дългата маса. Хатар затвори вратата.