Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)
- Автор: Эсслемонт Иан Кэмерон
- Серия: Малазанската империя #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емил Минчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)». Краткое содержание книги:
През тази нощ ще се състои свързване. Веднъж в живота се появява Лунната сянка — събитие, в което добрите хора на Малаз са заплашени от демонични хрътки и други още по-ужасни неща.
Същата тази нощ, за която има пророчество, че император Келанвед ще се завърне. Затова и тук са хората, които биха предотвратили това на всяка цена. Докато разногласията в Империята очертават линията на битката, древното присъствие започва своето покушение над острова. Сред свидетелите на тези катаклизми са крадец на име Киска и Темпър — изтощен от войни ветеран. Макар и да не го знаят, всеки от тях има своята роля в конфронтацията, която ще определи не само съдбата на Малаз, но и тази на останалия свят…
Темпър направи крачка назад, но се поколеба и спря. Искаше да попита за битката, но после реши, че се страхува твърде много от отговорите. Танцьора отстъпи назад и нагоре по стълбите, разтвори се в мрака и изчезна.
Кожата на Корин бе студена. Темпър я нагласи на рамото си, след което тръгна надолу по коридора. Това, което Танцьора му бе казал, до голяма степен съвпадаше със собствените му заключения за Императора и неговите последователи. Според Темпър повечето хора, като Въслата например, смятаха контрола за своя най-висша цел, независимо дали беше политически или личен. Но тези като Келанвед и Танцьора ламтяха за Власт — самото неизразимо качество. Това да управляваш царство или Империя бе просто един от изразите на това качество. Но вече бяха правили това и сега искаха още. Какво беше казал онзи поклонник Пралт? Че тази нощ бил заложен на карта контролът над един от Лабиринтите? Е, сега имаше и награда!
Темпър излезе в окъпания в лунна светлина вътрешен двор и спря. Докосна бузата на Корин с ръка. Плътта й беше като влажна глина. Колко близо бяха до утрото? Той погледна към небето: луната скоро щеше да потъне отвъд стените. Но само ако законите на небесните движения все още важаха. Възможно ли бе да наближаваха шестата камбана? Разбира се, Темпър не можеше дори да си помисли да не удържи на думата си. Ако тази нощ островът принадлежеше на поклонниците, а те принадлежаха на Танцьора, той просто нямаше къде да се скрие. А освен това трябваше да признае, че изпитваше любопитство. Жалко, че не можеше да отиде просто като зрител. Отново нагласи Корин на рамото си. Трябваше бързо да я отнесе някъде, където щеше да бъде на сигурно място. Знаеше къде, но предпочиташе да не ходи там. За съжаление нямаше друг избор.
Темпър спря пред вратата на Лубен и я изрита.
— Отвори!
Отвърна му глас, също толкова сприхав, колкото неговият:
— Махай се!
— Отваряй, Лубен, прокажен развратник такъв!
— А? Какво каза?
Чуха се стъпки, които спряха пред вратата.
— Познавам този глас — рече Лубен. — Как можеш да говориш за разврат, когато си твърде стар, за да го помниш?
— Стар! — възмути се Темпър и се огледа, след което се облегна на вратата. — Отваряй, гърбушко. Сега не е моментът да се срамуваш от изродщината си.
— Да се срамувам!
Вратата се отвори и Лубен погледна през процепа. Очите му лъщяха, а в ръката си стискаше кожен мях. Той примигна и зяпна шлема на Темпър, след това примигна отново и отстъпи назад от прага. Темпър бутна вратата, приведе се под ниския покрив и стовари Корин на сламения матрак. Въздухът в малкото помещение бе пропит с миризмата на вино и Темпър се почувства така, сякаш бе влязъл в Хана на Обесения в особено натоварена нощ.
Лубен се олюля и почеса по обраслата брадичка.
— Кой е това?
— Тя е ветеран и бивш магьосник — отвърна Темпър, свали шлема си и стисна рамото на Лубен. — Така че гледай ръцете ти да не шарят много.
Лубен изсумтя и се стовари на стола си. Изгледа Темпър подозрително.
— В какво си се забъркал сега?
— В нищо.
— Не ме лъжи — рече той и кривна пръст към шлема под мишницата на Темпър. — Дълго време си държал главата си преклонена, приятелю. Ако я надигнеш сега, някой ще я отсече със сабята си.
Темпър отвърна на това с песимистично свиване на рамене, след което каза:
— Ти си вторият, който ми казва това тази нощ.
Лубен поклати тъжно глава. След това размаха кожения мях, а виното вътре изплиска.
— Е, махай се тогава. Нещастен глупак такъв. Чуй какво ще ти кажа — Лубен погледна към него с кървясалото си, подуто око. — Мислех си, че между нас има разбиране. Между теб и мен. Нали си говорихме за това как ще живеем на този остров толкова дълго, че ще опикаем гробовете на всички.
Лубен отново размаха мяха, а Темпър се засмя.
— Все още възнамерявам да направя това — отвърна той.
Гърбушкото изсумтя презрително и поклати глава.
— Отново те използват — каза той и посочи към Темпър с мяха. — Използват те, както преди. Не ги е грижа дали ще оживееш или ще умреш, така че на теб защо ти пука за тях?
Лубен източи последните няколко глътки вино и хвърли празния мях в ъгъла.