Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
Пред мисис Пипчин не бе спомената ни дума за това. Но много нощи наред, когато всички спяха, когато мис Нипър, с навита на книжки коса, отпуснала се в неудобна поза, също непробудно спеше до нея, когато огънят в камината угасваше и от изстиналата пепел долиташе пукот, когато свещите догаряха и започваха да капят, Флорънс така упорито се опитваше да замести един малък Домби, че със своята настойчивост и сила на духа би могла да си извоюва правото сама да носи това фамилно име.
Голяма бе нейната награда, когато една съботна вечер тя седна до Пол, който както обикновено бе зает с „продължаване на заниманията си“, и му показа как всяко трудно нещо става лесно, а мъглявото — ясно и просто. Нищо особено не се случи — върху измъченото лице на Пол се изписа изумление… появи се руменина… усмивка… последва силна прегръдка, но само господ бе свидетел на това как затрептя от радост сърцето й при това богато възнаграждение за нейните усилия.
— О, Флой! — възкликна братчето й. — Колко те обичам! Колко те обичам, Флой!
— Аз също, скъпи!
— О, не се съмнявам, Флой!
Той не спомена ни дума повече относно случилото се, но през цялата вечер седя притихнал близо до нея, а през нощта три-четири пъти извика от малкото си креватче в стаята й, че я обича.
Оттогава нататък всяка събота вечер Флорънс бе подготвена да седне с Пол и търпеливо да му обяснява материала, който според тях му предстоеше да усвои през следващата седмица. Приятното съзнание, че учи уроци, непосредствено преди това усвоени от Флорънс, само по себе си би могло да бъде тласък за Пол в непрестанното му „продължаване на заниманията“, но като се прибави отгоре и действителното облекчаване на неговото бреме в резултат на оказаната му помощ, благодарение на всичко това той съумя навярно да не се сгромоляса под тежестта, стоварена върху плещите му от прекрасната мис Блимбър.
Не че мис Блимбър имаше за цел да бъде извънредно строга с него или пък че доктор Блимбър възнамеряваше да го натовари твърде много. Корнелия просто се придържаше към принципите, в които бе възпитана, а докторът, поради известно объркване на представите, гледаше на младите джентълмени, сякаш всички те бяха доктори и се бяха родили възрастни. Поощряван от похвалите на близките на своите питомници и подтикван от тяхното сляпо тщеславие и безразсъдна припряност, би било малко вероятно доктор Блимбър да осъзнае грешката си или пък да поугаси разпалените си амбиции.
Такъв беше случаят и с Пол. Когато доктор Блимбър заяви, че той бързо напредвал и че по природа бил схватлив, мистър Домби настояваше повече от всякога синът му да бъде насилствено развиван и да се тъпче главата му с много знания. А в случая с Бригс, когато докторът съобщи, че той не напредвал бързо и че по природа не бил схватлив, Бригс старши бе неумолим в преследването на гореспоменатата цел. Накратко казано, независимо колко висока и неестествена бе температурата, поддържана от доктора в парника му, собствениците на растенията проявяваха винаги готовност да окажат помощ при натискането на духалото и разгарянето на огъня.
Разбира се, Пол бързо загуби жизнеността, проявена в началото. Но в характера му се запази предишната странност и старческа замисленост. При обстоятелствата, благоприятствуващи развитието на тези склонности, той стана още по-странен и по старчески замислен от преди.
Единствената разлика се състоеше в това, че той вече не разкриваше характера си. Всеки изминал ден го правеше по-замислен и сдържан. Вече не проявяваше към никой обитател в дома на доктора любопитството, проявено някога към мисис Пипчин. Обичаше да бъде сам и кратките промеждутъци на откъсване от книгите той предпочиташе да прекарва в разходки из къщата или в седене върху стъпалата, заслушан в ударите на големия часовник във вестибюла. Той добре познаваше всички тапети в къщата и в шарките им виждаше изображения, невидими за останалите хора. Върху стените на спалнята съзираше втурнали се миниатюрни тигри и лъвове, а в квадратите и ромбовете на линолеума на пода — кривогледи, захилени лица.
И така живееше самотното дете, заобиколено от причудливите образи на своето напрегнато въображение, и никой не го разбираше. Мисис Блимбър го считаше за „странно“ момче, а слугите понякога си прошепваха помежду си, че малкият Домби „чезнел“ и това беше всичко.
Навярно младият Тутс имаше някакви мисли относно Пол, които той изобщо не бе в състояние да изрази. На мислите, също както и на духовете (според общоприетата представа за духове), трябва да се задават въпроси, за да могат те да изяснят същността си, но Тутс отдавна бе престанал да отправя въпроси към своя мозък. Може би е имало известна мъглявина, излизаща от тази оловна кутия — неговия череп, която, ако бе придобила форми и очертания, би могла да се превърне в призрак, но тя си бе останала просто мъглявина и като такава не й оставаше нищо друго, освен да постъпи като дима в арабската приказка и да се сбие в гъст облак, който виси и тегне над главата. Но облакът не засланяше малката фигурка върху пустинния бряг и Тутс непрестанно се взираше в нея.