Звездни дневници
- Автор: Лем Станіслав
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-623-9
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Звездни дневници». Краткое содержание книги:
„Звездни дневници“ на гениалния полски фантаст Станислав Лем представляват цикъл от разкази, които са толкова хомогенни, че често се определят от критиката като роман. Пътешествията на неуморимия Ийон Тихи не са номерирани в никаква последователност, защото, както обяснява авторът чрез своя герой, едни пътешествия се извършват в пространството, други във времето — винаги можеш да се върнеш назад, където още не е имало пътешествие и тогава първото би станало второ. Нито едно от произведенията на Лем не е писано толкова дълго време. Първите пътешествия от „Звездни дневници“ датират от началото на петдесетте години на миналия век, а последното излиза през 1996-а, тоест с интервал от над четиридесет години. През това време в света и на Земята всичко се е променило, единствено авторът на дневниците, неуморимият Ийон Тихи, си е останал същият. Нищо не знаем за неговия семеен живот; ако се отбива вкъщи (на Земята), то е само за да тръгне скоро пак из Вселените, ако има биография, тя е частична, при това чудесен материал за анекдоти. Когато пътешестваме с Тихи, забравяме страха, който може да буди чуждият нам Космос — прочутият космически пътешественик навсякъде се чувства у дома си, нищо не може да го извади от равновесие, а чувството за хумор, увереността в себе си и непобедимият практицизъм побеждават всички препятствия.
Все пак царяло мнение, че в резултат на развитието на тази техника ще се появят микроперпетуатори, но Хаз Бердергар доказал математически, че ПАПО (Персонален автоматично перпетуиращ обезсмъртител) трябва да тежи най-малко 169 пъти повече от обезсмъртявания, и то ако е създаден съгласно типовия еволюционен план. Защото, както вече рекох и както е известно и на нашите учени, природата се грижи само за шепата генеративни клетки, а останалите ги е зае…
Доказателството на Хаз направило потресаващо впечатление и вкарало обществото в дълбока депресия, защото станало ясно, че без напускането на тялото, дадено му от Природата, никой не ще може да мине отвъд Бариерата на Смъртността. Във философията се появила като реакция на Бердергаровото доказателство прочутата доктрина на големия мислител Дондерварс. Той написал, че спонтанната смърт не бива да се нарича естествена. Естествено е онова, що е достойно, а смъртността е скандал и позор в космически мащаб. Всеобщото разпространение на една простъпка ни най-малко не намалява нейното безобразие. А и за оценката й няма никакво значение дали извършителят е хванат. Природата е постъпила най-подло с нас, изпращайки ни, невинни, на мисия хем сладка, хем самоубийствена. Колкото повече мъдрост събере в живота някой, толкова е по-близо до гроба.
И понеже никой морален няма право да се сдружава с убийци, сътрудничеството с гадната Природа също е недопустимо. А погребението е сътрудничество чрез игра на криеница. Просто жертвата трябва някъде да се скрие, както правят извършителите и съучастниците в престъплението; върху надгробните плочи се пишат разни незначителни неща, освен едно съществено: защото, ако хората смееха да погледнат истината в очите, щяха да издълбаят там някоя тънка дълга по адрес на Природата, нали именно тя ни е подредила така. Но никой не обелва зъб за това, сякаш на такъв ловък убиец, дето винаги ще се изпари, се полагат някакви специални почести. Вместо memento mori трябва да се повтаря erite ultores, „стремете се към безсмъртие“, дори с цената на нетрадиционен външен вид. Такова беше онтологичното завещание на този знаменит философ.
Тъкмо го бях прочел, и се появи младият монах, за да ме покани на вечеря при игумена. На нея бяхме само двамата. Дядо игумен нищо не хапна, само от време на време пийваше вода от кристална чаша. Менюто беше скромно — крак на маса със сос, доста жилест; както тогава се убедих, в процеса на подивяване мебелите от околните гори ставаха предимно месни. Но не се поинтересувах защо по-скоро не дървенеят, понеже след четенето бях погълнат от по-висши въпроси; така се стигна до първия разговор с игумена на богословски теми.
Той ми обясни, че дуизмът е вяра в Бога, лишена от догми, които отпадат постепенно с хода на биологичната революция. Най-тежка е кризата на Църквата, предизвикана от съкрушаването на догмата за безсмъртието на душата, разбирана в смисъла на перспективата за вечен живот. Тази догма е атакувана през XXV век от три техники поред: на замразяването, на обръщането и на одухотворяването. Първата се състои в превръщането на човека в лед, втората — в обръщане посоката на личностно развитие, третата — в свободно манипулиране на съзнанието. Атаката на първата само е отблъсната, с довода, че смъртта, в която изпада замразеният и после съживен човек, не е идентична със смъртта, за която говори Светото писание, че след нея душата отлита в небитието. Това тълкуване е необходимо, защото ако е реч за обикновена смърт, възкресеният после би трябвало да знае къде се е дявал като душа през сто, че и шестстотин години смърт.
Някои богослови, като Гаугер Дребдар, смятат, че истинската смърт настъпва едва след разлагането („и на пръст ще станеш“), но тази версия отпада след разработката на така нареченото второвъзкресно22 поле, което сглобява наново човека от тази тъкмо пръст, тоест от тялото, разпръснато на атоми, и тогава възкресеният уж не знае, че междувременно душата му е пребивавала някъде. Догмата е запазена чрез тактиката на щрауса, избягвайки определението кога смъртта е толкова доказана, че след нея душата със сигурност отлита от тялото. После обаче идва онтогенезата на обръщането; нейната техника не е насочена умишлено към догматиката на вярата, но се оказва необходима при отстраняването на малформациите в развитието на плода: усвоява се умението това развитие да се спира и връща назад след обръщане на сто и осемдесет градуса, за да се инициира още веднъж от оплодената яйцеклетка. Така в немилост пък изпада догмата за непорочното зачатие, с един замах и втората, за безсмъртието на душата, защото благодарение на ретроембрионализационната технология, системата може да се връща назад през всички предишни стадии и дори да се направи така, че оплодената клетка, от която е възникнала, да се раздели наново на яйцеклетка и сперматозоид.
22
От Второ възкресение, първата литургия след Великден. — Б.пр.