Пленница на короната
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Cousins' War #4
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651177
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пленница на короната». Краткое содержание книги:
— Да — казвам дръзко.
Тя почти се надига от мястото си, а после сяда отново.
— Ще наречеш дъщеря си Изабел?
— Да.
Виждам я как пламва и поруменява, и най-после става от мястото си и тръгва към мен, отдалечавайки се от кралицата и дамите й.
— Ще я кръстиш на мен?
— Да — казвам простичко. — Ти ще си нейна леля, и се надявам, че ще я обичаш и ще държиш на нея. И… — поколебавам се, разбира се, тъкмо Изабел знае, че имам защо да се страхувам от раждането. — Ако нещо се случи с мен, надявам се, че ще я отгледаш като твое собствено дете, и… и ще й разкажеш за баща ни, Из… и за всичко, което се случи. За нас… и как нещата се объркаха…
За миг лицето на Изабел се разкривява, докато се опитва да удържи сълзите си, а после тя разтваря ръце и ние се вкопчваме една в друга, като плачем и се смеем едновременно.
— О, Из — прошепвам. — Беше ми омразно да съм във война с теб.
— Съжалявам, толкова съжалявам, Ани. Не биваше да се държа по този начин — не знаех какво да правя — и всичко се случи толкова бързо. Трябваше да вземем състоянието… и Джордж каза… а после ти избяга…
— Аз също съжалявам — казвам. — Знам, че не можеше да тръгнеш срещу съпруга си. Сега разбирам по-добре.
Тя кимва, не иска да казва нищо за Джордж. Една съпруга дължи покорство на съпруга си, обещава го в сватбения си ден пред Бог; а съпрузите изискват напълно дължимото, подкрепяни от свещеника и от света. Изабел е собственост на Джордж толкова, колкото и ако беше негова слугиня или кон. Аз също обещах вярност на Ричард, сякаш той бе господар, а аз наистина бях кухненска прислужница. Една жена трябва да се покорява на съпруга си, както слуга се покорява на своя господар — такъв е редът в света и Божият закон. Дори ако смята, че той греши. Дори ако знае, че той греши.
Изабел внимателно поставя ръка там, където коремът ми е твърд и издут под набраните дипли на роклята. Улавям ръката й и я оставям да го докосне.
— Ани, вече си толкова наедряла. Добре ли се чувстваш?
— В началото ми прилошаваше, но сега съм добре.
— Не мога да повярвам, че не ми каза веднага!
— Исках — признавам. — Наистина исках. Не знаех как да започна.
Извръщаме се заедно от придворните.
— Страхуваш ли се? — пита тя тихо.
— Малко — казвам. Виждам тъмнината в погледа й. — Много — признавам.
И двете мълчим, и двете си мислим за люлеещата се каюта на подмятания от бурята кораб, в която майка ми крещи, че трябва да издърпам бебето от нея, спомняме си ужаса, когато малкото телце поддаде в нея. Споменът е толкова ясен, че аз едва не залитам, сякаш морето отново ни подмята насам-натам. Тя взема ръцете ми в своите и сякаш току-що сме съгледали сушата, аз й разказвам за малкия ковчег, и как майка ни го пусна в морето.
— Ани, няма причина нещата с теб да не бъдат наред — казва тя сериозно. — Няма причина нещата да се объркат за теб, както се объркаха за мен. Моите болки бяха много по-ужасни заради това, че бяхме по море, и заради бурята, и опасността. Всичко с теб ще бъде наред, а съпругът ти…
— Той ме обича — казвам уверено. — Казва, че ще ме заведе в замъка Мидълхам и ще намери най-добрите акушерки и лекари в страната — поколебавам се. — Би ли… знам, че ти навярно… — Тя чака. Сигурно знае, че искам да бъде с мен за усамотението преди раждането. — Нямам си никой друг — казвам простичко. — Нито ти. Каквото и да се е случило между нас, Из, сега ти имаш само мен, а аз само теб.
Никоя от нас не споменава майка ни, все още затворена в абатството Болийо, докато земите й са присвоени от нашите съпрузи, които действаха в съгласие, за да я ограбят, а после си съперничеха, за да се ограбят взаимно. Тя пише и на двете ни — писма, изпълнени със заплахи и оплаквания, заричайки се, че няма да пише повече, ако не й се подчиним и не уредим освобождаването й. Тя знае, както знаем и ние, че и двете позволяваме това да се случва, безсилни да направим нещо друго, освен онова, което ни нареждат съпрузите ни.
— Ние сме сираци — казвам мрачно. — Оставихме се да бъдем сираци. Сами превърнахме себе си в сираци. И нямаме към кого друг да се обърнем, освен една към друга.
— Ще дойда — казва тя.
32
_Замъкът Мидълхам, Уорикшър, пролетта на 1473_
Да бъда затворена в усамотение с Изабел в продължение на шест седмици в Кулата на Дамите в замъка Мидълхам, е все едно да изживявам отново дългите дни на детството ни. В родилната стая не се допускат мъже, и затова дървата за буйно пламтящите огньове, блюдата с храната ни и всичко останало, което ни е нужно, се предава в подножието на кулата на някоя от жените, които се грижат за мен. Свещеникът прекосява дървения мост от главната кула на замъка и застава до вратата зад параван, за да отслужва литургията, и ми подава Светото причастие през метална решетка, без да ме поглежда. Не научаваме почти никакви новини. Един-два пъти Изабел отива отсреща, до голямата зала да вечеря с Ричард, и когато се връща, ни съобщава, че малкият Уелски принц ще заживее в Лъдлоу. За миг се сещам за първия си съпруг; титлата Уелски принц беше негова, красивият замък Лъдлоу щеше да бъде наш, Маргарет Анжуйска планираше да живеем там няколко месеца след победата си, за да наложим волята си на хората в Уелс — но после си спомням, че всичко това вече е минало, и аз принадлежа към династията Йорк, и би трябвало да се радвам, че техният принц е пораснал достатъчно, за да има собствено домакинство в Уелс, макар то да е под управлението на вуйчо му, Антъни Удвил, вдовецът, който сега се издига без собствени заслуги и получава титлата на починалата си съпруга — барон Скейлс.