Дни на кръв и звездна светлина
- Автор: Тейлор Лэйни
- Серия: Daughter of Smoke and Bone #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК ЕГМОНТ БЪЛГАРИЯ
- ISBN: 978-954-27-1249-7
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дни на кръв и звездна светлина». Краткое содержание книги:
Най-накрая Кару сънува себе си в гробница, как се събужда като ревенант – или като Жулиета – върху каменната плоча. Отвсякъде беше заобиколена с трупове, овъглени до неузнаваемост. Сред тях стоеше Акива. Ръцете му бяха обхванати от огън, а очите му бяха черни ями. Той я погледна през купищата от трупове и каза: "Помогни ми".
В следващия миг се събуди и подскочи. Денят отново беше преминал в нощ, а край себе си усещаше някакво топло присъствие.
"Акива", ахна тя. Името се беше изплъзнало от съня; името, което отхапваше по парче от нея всеки път, щом само си го помислеше. Произнесено гласно, то беше остро и жестоко, шип, плесница – и беше така не само за нея, но и за Зири, ако го чуеше. Защото не Акива лежеше до нея. Разбира се, че не беше той. Кару усети как я залива горчилка и почувства двуостра болка: едно, че беше взела тялото до себе си за него.
И второ, когато осъзна, че не е той.
Акива трепна, като чу името си; от гласа на Кару, от това, че я видя изправена, будна и толкова близо. Не би могъл да овладее горещата вълна, предизвикана от нейния вик, нито припламването на крилете си, което тя сигурно усети чак в другия край на стаята. Топлината докосна нея и... онзи, който лежеше от другата ù страна; той нито помръдна, нито отвори очи, дори когато тя извика.
Акива стоеше неподвижно, защитен от заклинанието. Кару само се огледа; после очите ù се приковаха в кирина и Акива усети, че онова, което я беше накарало да извика неговото име, вече го няма. Тя се приведе над кирина и Акива стисна очи. Затаи дъх и се опита да убеди сам себе си, че тя няма как да чуе биенето на сърцето му, докато се прокрадва към прозореца.
Щеше му се да остане. Не искаше никога вече да откъсне очи от Кару. Но сега, след като се събуди – трябваше да се увери, че наистина ще се събуди – сърце не му даваше да я шпионира така. Пък и не беше сигурен, че ще може да се овладее, когато и киринът отвори очи.
Нямаше да гадае какво има между тях двамата. Нямаше никакво право да гадае.
Тя беше жива, само това имаше значение сега.
Само това и... че тя беше възкресителят. Тази мисъл го парализираше и заличаваше почти всичко друго от съзнанието му.
Почти.
Гледката как спи до друг мъж бе твърде непоносима, за да може нещо друго да я изличи. Тя твърде много напомняше гледката на двамата ѝ приятели през прозореца на нейния апартамент в Прага. Акива отново беше разтърсен от същата нелепа ревност като тогава, когато за миг реши, че в леглото е тя. Ако в него имаше останала поне капка почтеност, трябваше да ѝ пожелае щастие с някой от нейния вид. Макар в тези дни на ужас вече да не съществуваше нищо постоянно и сигурно, той беше категоричен само за едно: няма никаква надежда тя все още да обича него.
Кару посегна към ръката на кирина и тази гледка Акива не успя да понесе. Той се хвърли през прозореца и изчезна в нощта.
51.
ЗА ДА ВИ УБИЕМ ПО-УМЕЛО
Кару се наведе да огледа по-отблизо ръцете на Зири и как им се е отразило нейното лечение. Почувства някакво раздвижване зад гърба си, но в мига, когато щеше да се обърне, пръстите на Зири се сключиха около нейните. Искрите, които припламнаха край прозореца, се пръснаха върху мръсния под и угаснаха незабелязани.
– Ти си буден – промълви Кару. Дали беше чул името, което извика преди малко?
– Добре, че сме сами – отвърна Зири, а тя дръпна пръстите си от неговите и отскочи настрани. Какво искаше да каже с това? Той обаче изглеждаше стъписан от нейната реакция и явно чак тогава си даде сметка за неочакваната интимност на момента. – Не, не... – Заекна, пламна, седна в леглото и се дръпна настрани, така че между тях да остане достатъчно разстояние. Така, поруменял, изглеждаше съвсем млад. После побърза да добави: – Искам да кажа, че трябва да научиш какво стана. Преди той да се е върнал.
Той? Кой? Само в един бездиханен миг името на Акива отново се появи в мислите на Кару, но тя го прогони разстроена.
– Тиаго ли?
Зири кимна.
– На него не мога да разкажа какво наистина стана, Кару. Но имам нужда да го споделя с теб. Аз... трябва ми помощта ти.
Кару продължи мълчаливо да го гледа. Какво иска да каже с това? И що за помощ му е необходима? Усещаше се мудна, все още обгърната от преследващото я заклинание на съня; чувстваше в себе си някакво смъдене, което не можеше ясно да определи.
Зири побърза да наруши мълчанието.
– Знам, че не заслужавам помощта ти, не и след като се отнесох така към теб. – Той преглътна, заби поглед в ръцете си и започна да кърши пръсти. – Не заслужавам дори това. Не трябваше да го слушам. – Срамът забули лицето му. Той продължи: – Имах желание да говоря с теб и наистина трябваше да го направя. Той обаче ни заповяда да не те доближаваме. Това винаги ми се е струвало нередно.