Разкритието на древния ръкопис

Тя трепна и ме изгледа неловко. Рано развитата надарена тинейджърка е била третирана единствено по два начина – било ù е нареждано или е била пренебрегвана. Съмнявах се някой да си е дал труда някога да ù се извини за нещо.

– Да кажеш, че си постъпила като тъпачка, беше достатъчно. Боже! Ставам обидчива и чувствителна като възрастна! Ъгх! – тя обиколи останките от щанда и се опита да ми пусне усмивка, но излезе крива. – Е, какво? Миниторнадо ли е вилняло тук?

– Съблечи си палтото! – измъкнах се. Едва ли можех да кажа: „След като убих Баронс, той ми беше толкова ядосан, че разби книжарницата“.

– Да. Забравих.

Тя се измъкна от него и го остави като локва черна кожа на пода. Под него носеше опънати дънки с ниска талия, прилепнал пуловер и черни кецове. Зелените ù очи искряха.

– След като Книгата си намира превоз и се крие в хората, предполагам, че всички ще се обличаме като пачаври, а? Много тесни дрехи или кожа. Пич, всичко на всички ще виси навън, а някои от дебелите мацки в манастира ще ме докарат до идеята да си избода очите. Тесто нагоре и камилски пръсти. Гадост!

Прехапвам устна, опитвайки се да не се разсмея. Това е Дани. Нито грам такт. Както и светът около нея, тя беше такава, каквото беше и не спазваше никакви правила.

– Не всички имат супербърз метаболизъм – казвам сухо. И какво ли не бих дала за него! Бих яла шоколад на закуска, пасти за обяд и пай за вечеря.

Тя довърши ябълката и я хвърли в купчината.

– Нямам търпение да видя Баронс обаче – каза тя ентусиазирано. – А ти? Не, сигурно не ти пука. Гледала си го гол, колко? Месеци, нали?

Имаше време, когато сериозно ми се искаше да спазва някакви правила. Внезапно се бях озовала отново в мазето, гледах как Баронс върви гол из стаята и му казвах, че е най-красивият мъж, който някога съм виждала.

Смених темата набързо.

– Какво става в манастира? Знам, че се махна, но как бяха нещата, преди да го направиш?

Лицето ù помръкна.

– Лоши, Мак. Наистина лоши. Защо? Мислиш да се върнеш обратно ли? Трябва да ти кажа, че не е добра идея според мен.

Добра или не, нямах избор. Според Нана, когато Шинсар Дъб избягала от манастира преди двайсет и няколко години, майка ми е била Повелителка на Убежището. Според Риодан цялото Убежище е било заличено същата нощ, с изключение на майка ми.

Нана ме беше нарекла Алина.

Според Риодан Алина беше единственото дете, което Айла е имала. Разпитът на Риодан беше упражнение по безполезност, като се има предвид колко неща останаха неизказани, а отгоре на всичко сега той беше мъртъв и нямах представа за колко време.

Това оставяше две възможности – Нана или манастира.

Манастирът беше по-близо, а обитателите му не бяха на почти един век и склонни да задрямват по средата на изречение.

Може всички членове на Убежището да са мъртви, но някои от равните на мама трябва да са още живи, дори след скорошното масово клане на Книгата. И други, освен Роуина, са познавали майка ми. И са знаели нещо, дори само слухове, за станалото в онази нощ.