Последната кашмирска роза
- Автор: Клевърли Барбара
- Язык: болгарский
- Переводчик: Калоян Игнатовски
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Последната кашмирска роза». Краткое содержание книги:
Знаеше, че конят е в добри ръце, но го обзе изкушението сам да се увери в това. С мъка се изхлузи от леглото, навлече първите попаднали му под ръка дрехи и излезе навън в тихото индийско утро. Точно така, тихо, освен далечните звуци. Излая куче, последва го вял хор от други кучета, после лаят затихна в далечината. Някъде с ритмично дрънчене се въртеше колело на воденица. Малко дете се събуди с проплакване.
Джо се спря за момент, наслаждавайки се на спокойствието на безветрения ден. Докато съзерцаваше гледката, от огъня за готвене първата спирала дим се изви нагоре и се разтопи в утринната мъгла, която се стелеше успоредно над спящата земя. Светът очакваше деня. Скоро какофонията на живота в Паникхат щеше отново да избухне, но сега, застинал в опалов мир, градът беше негов.
Спря да събере шепа захарни бучки от своята закуска и тръгна през града към конюшните. Наслаждавайки се както винаги на вдишването и миризмата, на подрънкването, шумоленето и постоянното движение в конюшните, той се огледа за Бамбук. В единия край видя понитата — Бамбук беше сред тях — а в другия привидно простиращи се до безкрайност, сивите коне на Кавалерията на Бейтмън.
Бамбук го посрещна с ласкаво изцвилване, с което показа, че го е познал, и шумно изяде четири бучки захар, после мушна муцуна в джобовете му, за да търси още. Джо прекара ръце по краката и хълбоците му, реши, че неговият другар от предната вечер не е по-изтощен от него, а някакъв звук го накара да извърне глава и той видя високата фигура и умисленото лице на Уилям Съмършам.
— Сандиландс! — извика учудено. — Ранно пиле сте! В този час обикновено тук няма други хора освен мен. Полицията винаги ли става по това време?
— Не. Невинаги. Дори не често. Исках да се уверя, че старият ми приятел и съветник — той потупа Бамбук по задницата — не е по-зле от мен след снощното напрежение.
— Между другото, поздравления — каза Съмършам, като приседна върху бала слама и предложи цигара на Джо. — Поздравления! Не присъствах на изпълнението ви, но всички разправят, че сте се справили чудесно, дори брилянтно! Малцина могат да надбягат Прентис. Като ме гледате сега, няма да повярвате, но веднъж почти спечелих надбягването „Маноли“. Въпреки че тогава не бих си го признал, сега ще го споделя с вас — почти спечелих, защото конят ме повлече! Отвратително животно! Купих го от Прентис. Едва не ме уби. Тогава бях млад. Не трябваше да го купувам. Беше злонравен и опасен, но когато очарователният Прентис си науми нещо, ако си стеснителен какъвто бях по онова време, просто те омайва.
— Кажете ми — попита Джо, — било е много отдавна и сигурно не помните, но аз доста си мислех за нощта на пожара в Прентис. Може би има връзка с разследването, а може да няма, но и така да е — помните ли онази вечер?
— Естествено. Никога няма да я забравя. Но не смятам, че мога да ви кажа кой знае колко.
Изглежда, не му се щеше да продължават разговора и се размърда с неудобство.
— Вие сте били един от петимата офицери, които са вечеряли заедно в офицерския стол онази вечер — настоя Джо. — Познавахте ли се добре? Или просто се случихте там по едно и също време?
Съмършам се замисли за момент.
— Петима ли бяхме? Не, не се познавахме много добре и беше чиста случайност, че тогава се събрахме заедно в стола. Другите офицери със съпругите си бяха отишли на среднощен пикник. Така че в стола бяхме останали, бих казал, неприобщените за деня. Жената на Кармайкъл беше болна и лежеше. Началникът на медицинската служба Форбс бе на дежурство, а на нас, останалите, до един ергени, не ни се мърдаше никъде. Странни забавления, ако ме питате. Предполагам, че ако Доли Прентис бе отишла, Джоно Симс-Уорбъртън щеше на мига да тръгне, но всички смятахме, че тя е в Калкута с Гайлс.
— Симс-Уорбъртън е бил влюбен в Доли?
— Кой от нас не беше влюбен донякъде! Но Джоно най-много от всички. По различен начин всички бяхме пленени от нея. Тя заслужаваше нещо по-добро от Прентис. Не го харесваха.
— Не го харесваха? — попита Джо — Бихте ли използвали по-силна дума?
— Добре, господин полицай. Откровено не го одобряваха. Няма да е пресилено, ако кажа, че откровено го мразеха. Мнозина му имаха страха. Аз не, разбира се, но повечето ги беше страх от него.
— Въпреки това съм чувал, че мъжете много са го уважавали?
— О, да. Имаше голяма тежест пред мъжете. И пред честните също, пред индийците… правеха всичко, какаото им нареди. Но офицерите не успяваха да се спогодят с него. Невъзможно е да си спокоен в компанията му. Поведението му е преднамерено дразнещо. Беше измислил прякори на всички ни — на мен ми казваше Глупчо Билчо Съмършам — и продължава да ме нарича така! Но Форбс, началникът на медицинската служба, бе на особен прицел. Направо го тормозеше, бих казал. Като че ли му се струваше, че не отговаря достатъчно на изискванията за дисциплината в полка и винаги го държеше на мушка. Нямаше причина да се държи така. Чап беше много добър лекар.