Последната кашмирска роза

Дики мълчеше, а изражението му бе сериозно. Най-после отрони:

— Важно за кого? За вас?

— За мен да, със сигурност, но най-вече за вас самия.

— Хм, доста загадъчна е тази история. И, честно казано, не бих се връщал към нея с удоволствие. Но щом искате да разберете, май по-добре да ви разкажа… Прентис е, нали? Проговори ли? Той ли ви помоли да разровите всичко отново? Да не би да се опитва да го използва, за да ни скара с Мидж?

Джо поклати глава.

— Прентис нищо не ми е казвал. Доколкото знам, с никого не е говорил за това. Просто се опитайте да си припомните събитията от онази вечер.

Дики замълча за момент, концентрирайки се върху миналото.

— Онази вечер бяхме петима в столовата. Повечето се бяхме отказали да ходим на някакво ужасно събитие по случай седмицата на Паникхат — среднощен пикник, струва ми се — Темплар потръпна. — Да те изядат жив комарите, докато си хапваш сандвичи с краставички и пиеш топло шампанско за мен не беше най-добрият начин за забавление. Както и да е, сега ми се иска да бях отишъл… Бяхме в столовата, някои доста пияни — не, някак парализирани, бих казал. Аз не бях. Всъщност беше ми писнало от всички. Не харесвах сивите офицери, а и те не ме харесваха. Бяха приели ужасната практика да не говорят с младши офицери и не очакваха младшите офицери да говорят с тях, освен ако те не ги заговорят. Много от военните се държаха така, особено кавалеристите. Бяха ми омръзнали. „Превзети, надути глупаци с лоши маниери“, си мислех аз на зрялата възраст от осемнадесет години! Излязох по малка нужда, за да се махна от тях и поглеждайки през прозореца, видях, че проклетата къща бе в пламъци. Дали някой го забелязваше? Не, доколкото успях да видя. Поемайки дълбоко въздух, се върнах и им казах. Докато те се напиваха безпаметно, базата се бе запалила. Какво щяха да направят?

Е, ако щете вярвайте, но това, което мислеха да направят, беше едно абсолютно нищо! Нахокаха ме, че съм ги известил! От младшите офицери очевидно не се очакваше да се втурват да съобщават за пожар. Беше ги грижа дотолкова, че да излязат на верандата и да се уверят, че врявата — по това време се чуваха и изстрели — идваше от къщата на Прентис. Това ги разсмя. Всички го мразеха, струва ми се, по една или друга причина и просто си стояха там и наблюдаваха спектакъла. Един от тях дори си поръча бренди и си отпиваше от питието на крак, докато къщата гореше. Симс-Уорбъртън. Той наистина много се беше нафиркал… „Калинке-малинке, полети към къщи“, спомням си, че каза. „Къщата ти изгоря, децата ти загинаха. Само че май не са — взел е жена си и дъщеря си със себе си. Обикновено така прави.“ Кармайкъл бе старшият офицер. Пи най-много от всички. Едва се движеше.

— Пет чаши портвайн — вметна Джо.

— Така ли? Хм… И добавете червеното вино, което беше пил по-рано. Той ненавиждаше Прентис и не намираше никаква причина да хукне да спасява къщата му. „Стойте тук“, каза той. „Не е наша работа да се занимаваме с пожари. Оставете го на кралския отряд — те са дежурни. Така е в армията, нали знаете. И за да съм по-точен, в индийската армия. Ние не сме проклетите скаути! Затова си стойте по местата! Ще издам заповед, ако желаете.“