Житията на светците

— Кажете ми тогава — продължи майка ми, като отново се залови със съдържанието на чинийката с ордьовъра, — не се ли притеснявате да прекарвате толкова дълго време в открито море? Какво ще си помислите за жена ви, след като по цели месеци я оставяте сама? Дори и една жена понякога може да бъде обладана от силно желание, което трябва поне от време на време да бъде удовлетворявано. — Още един залп от смях. Само че този път избликът много скоро стихна, щото на капитана сега явно хич не му беше до смях.

— Какво върши тя, си е нейна лична работа — намусено отвърна той. После се съсредоточи върху чинията си, сякаш с това бе изчерпил въпроса.

— Разбирам — настоятелно продължи майка ми, — обаче виждам също, че децата ви — тя посочи с кимване към фотографиите на стената зад капитана, — удивително много приличат на вас. Може би поне затова би трябвало да сте благодарен на съдбата.

Капитанът, сломен, остави вилицата си и напрежението в помещението още повече се сгъсти. Но накрая той поклати глава и издаде някакъв неясен звук, наполовина като изсумтяване, наполовина като смях.

— Очевидно не се предавате лесно, госпожо — призна той. — Е, нееднократно вече съм бил обвиняван, че съм тиранин. Няма да се засегна и от обвинението, че съм недостатъчно толерантен.

Като че ли сега напрежението в помещението се поразчупи и постепенно разговорът започна да се лее много по-свободно. Докато стюардите сервираха супата, някои от офицерите поискаха разрешение от капитана да свалят куртките си, което той позволи само с едно леко кимване; а пък когато дойде ред на печеното, повечето от тях поразхлабиха твърде пристегнатите си колани и дори навиха ръкавите на ризите си. Разговорът все по-начесто се прекъсваше от звънък смях. Върху подносите по масичките за сервиране се струпваха все повече изпразнени бутилки, ала стюардите упорито продължаха да доливат чашите. Седящият срещу мен д-р Козабене стисна една току–що отпушена бутилка под лакътя си, за да му е по-лесно с пълненето на своята и на съседите си чаши. В резултат неговата поне винаги бе пълна догоре, буквално до ръба. А по едно време той издебна майка ми да отклони погледа си някъде настрани, за да ми намигне съучастнически, докато доля малко от бутилката с вино в моята газирана вода, след което стените започнаха бавно да се въртят пред очите ми, като някакъв голям глобус около оста си. Единствен капитанът като че ли не бе под въздействието на изпитото вино. Наистина той редовно изпразваше чашата си, както и всички останали, обаче за разлика от тях виното още повече го вкисваше — също като дядо ми — и го подтикваше да поглъща все повече вино, както животните влачат всичко в хралупите си.

Още докато не бяхме приключили с ордьоврите, д-р Козабене нееднократно се опита да се присъедини към разговора, душата на който бе майка ми, ала всеки път напразно. Едва сега, когато стюардите вече разчистваха чиниите от печеното и зеленчуците, за него се откри пролука и докторът побърза да се вмъкне през нея: