Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Но той отвърна: „Ти мислиш с Окончателни категории.“ А аз му заявих: „Аз изобщо не мисля, само ти рисувам една картина.“ А той възкликна: „Ха!“, както го бях чувал да възкликва много отдавна, когато играеше шах със съдията Ъруин в голямата стая в бялата къща с изглед към морето. Тогава аз му казах: „Ще ти нарисувам друга картина. Тя представлява човек, който се мъчи да нарисува залез. Но още не потопил четката, цветовете и контурите се променят. Нека наречем Знание картината, която той се мъчи да нарисува. Следователно, щом обектът, който този човек гледа, се мени постоянно, то и Знанието за този обект постоянно се оказва невярно и се превръща в Незнание, благодарение на което е възможно Вечното Движение. И Вечният Живот. И така ние можем да вярваме във Вечния Живот само при условие, че отречем Бога, който е Пълното Знание.“
„Ще се моля за спасението на душата ти“ — рече старият.
Но макар и да не вярвах в неговия бог, в онази утрин, когато стоях пред прозореца на Капитола и наблюдавах тълпата, аз се чувствувах като Бог, защото знаех как ще се развият събитията. Чувствувах се като Бог, който размишлява над хода на Историята, защото виждах с очите си малък отрязък от тази История. На пиедесталите сред моравата стояха бронзовите статуи — със сюртуци, с пъхната в пазвата десница, точно над сърцето, с военни униформи и ръка върху дръжката на сабята, а един дори с панталони от еленова кожа, хванал с дясната ръка цевта на дългата пушка, чийто приклад опира на пиедестала. Те вече бяха История и около тях растеше ниско окосена трева и бяха посадени цветя — на звезди, на кръгове и полумесеци. Отвъд статуите стояха хората, които още не бяха История. Не съвсем. Но за мен те все пак бяха История, защото аз знаех как ще завърши събитието, в което участвуваха и самите те. Или поне мислех, че зная как ще завърши.
Освен това знаех по какъв начин ще пишат вестниците за тази тълпа, когато научат как е завършило събитието. В подтекст тя щеше да бъде причината за всичко. „Позорна проява на страхливост от страна на Законодателното събрание… да се остави да бъде сплашено… осъдителна липса на водачески талант…“ Като гледаше човек тази тълпа и чуваше тези обертонове, хрипливи като прибой, би могъл да помисли, че тя наистина е причината. Но не, причината беше Уили Старк, който успя да подкупи или да изшантажира депутатите. Но на това пък би могло да се възрази: Уили Старк само даде възможност на депутатите да проявят истинската си природа, а същинският виновник е Макмърфи, който съдействува за избирането на тези хора, надявайки се да използува за свои цели тяхната страхливост и алчност. Но и на това би могло да се възрази: не, в крайна сметка виновна е тази тълпа — косвено, защото допусна Макмърфи да вкара тия хора в Законодателното събрание, и пряко, защото напук на Макмърфи избра Уили Старк. А защо избра Уили Старк? Дали защото стечението на различни обстоятелства бе направило от нея това, което тя е, или защото Уили Старк умееше да се накланя към нея с ококорени очи и вдигната към небето десница?
Едно беше ясно: този пресипнал ропот, който се носеше на приливи и отливи, не решаваше нищо, абсолютно нищо. Аз стоях пред прозореца на Капитола, скътал дълбоко тази мисъл като някоя скъпоценна и парлива тайна, и не исках да мисля за нищо.
Видях как дебелият излезе от черната лимузина и се качи на естрадата. Видях как тълпата се люшна, застина, оредя и се пръсна. Погледнах опустялата морава, окъпана в лъчите на пролетното слънце, на която сега, вече без нужда, стояха само полицаите. И статуите със сюртуците, униформите и панталоните от еленова кожа. После изпуснах последния дим от цигарата, метнах угарката през отворения прозорец и я проследих с поглед, докато падна на каменните стъпала долу.
В осем часа вечерта на тези стъпала, залят от светлина, щеше да се изправи Уили Старк — малка фигурка пред грамадата на зданието зад него.
Вечерта тълпата достигаше до самите стъпала, изпълнила цялото тъмно пространство зад рязко очертания кръг светлина. (Прожекторите бяха поставени на пиедесталите на две статуи — едната с панталони от еленова кожа, другата със сюртук.) Тя викаше и скандираше: „Уили, Уили, Уили“, притиснала се плътно до полицейския кордон в подножието на стъпалата. После от високата врата на Капитола се появи той. Когато се изправи там, премигвайки срещу светлината, скандирането престана и настъпи мигновена тишина, а след това се разнесе рев. Стори ми се, че мина много дълго време, докато той вдигна ръка, за да ги успокои. Ревът замря постепенно под натиска на ръката, която се спускаше бавно надолу.