Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Аз стоях сред тълпата заедно с Адъм Стантън и Ан Стантън и видях как той се появи на стъпалата на Капитола. Когато всичко се свърши — когато той каза на тълпата каквото имаше да каже и се прибра вътре, като остави след себе си от нищо несдържания рев, аз пожелах лека нощ на Ан и Адъм и отидох да видя Шефа.
Отидохме заедно до резиденцията. Той не каза дума, докато бяхме в колата. Захарчо ни прекарваше през задните улички и зад себе си все още чувахме рев и викове и протяжния вой на автомобилните сирени. Накрая Захарчо се добра до тиха уличка, където напъпилите клони на дърветата се сплитаха над нас, а къщите с осветени прозорци и с хора в осветените стаи отстъпваха от тротоара. На пресечките в светлината на уличните лампи вече се виждаха първите зелени листенца.
Захарчо прекара колата до задния вход на резиденцията. Шефа слезе и се упъти към входа. Аз го последвах. Той мина по задния коридор, където нямаше никой, и влезе в големия хол. Прекоси целия хол под полилеите и огледалата, мина покрай вътрешната стълба и погледна в гостната, прекоси отново хола, за да надзърне в дневната, и после още веднъж, за да погледне в библиотеката. Разбрах кого търси и престанах да вървя подире му. Застанах посред хола и зачаках. Той не каза, че му трябвам, но не каза и че не му трябвам. До този миг изобщо не беше продумал. Нито дума.
Когато се върна от библиотеката, от трапезарията излезе чернокож прислужник.
— Момче, виждал ли си госпожата? — попита Шефа.
— Да, сър.
— Къде, дявол взел те! — викна Шефа. — Да не мислиш, че те питам само за да си чеша езика?
— Не, сър, аз… аз нищо не мисля, аз…
— Къде? — викна пак Шефа и полилеят звънна от гласа му.
След първия парализ устните на черното лице се размърдаха. Отначало безрезултатно. После се чу звук:
— Горе… отиде горе… мисля, отиде да спи… тя…
Шефа вече се качваше по стълбата.
Върна се почти веднага, мина покрай мен, без да каже дума, и влезе в библиотеката. Помъкнах се след него. Той се тръшна на голямото кожено канапе, вдигна крака на него и каза:
— Затвори тая проклета врата!
Затворих вратата, а той се изтегна на възглавниците под наклон от трийсет градуса и започна да разглежда навъсено кокалчетата на пръстите си.
— Поне тази вечер би могла да ме почака — каза най-сетне, като все още разглеждаше кокалчетата си. — А тя си легнала. Легнала си и заключила вратата. Казала, че я боли глава. Качвам се горе и намирам Том в стаята срещу нейната, учи си уроците. Посягам към дръжката на вратата й, а той идва при мен и казва: „Тя помоли да не я безпокоят.“ Като че съм някакъв слуга. „Аз няма да я безпокоя — казвам му, — искам само да й кажа какво стана днес.“ Той ме поглежда и казва: „Боли я глава и каза да не я безпокоят.“ — Шефа се подвоуми, погледна пак кокалчетата си, после се обърна към мен и добави, като че се оправдаваше: — А аз исках само да й кажа как завърши всичко.
— Тя искаше да хвърлиш Байръм на вълците — казах. — Нима иска и самият ти да се оставиш на вълците?
— Дявол я знае какво иска — отвърна той. — И какъв дявол искат всички останали. Нямам представа. Но едно знам със сигурност: ако човек се вслушва макар и в половината от съветите им, ще свърши с това, че ще спи на гола земя. Да я питам тогава как ще й хареса това.
— Струва ми се, че Луси би го преживяла — казах.
— Луси… — повтори той донейде изненадан, сякаш бях прехвърлил разговора на друга тема.
Сега си дадох сметка, че до този миг името на Луси не бе споменато. Разбира се, той говореше за Луси и знаеше това, както го знаех и аз. Но щом вместо думичката „тя“ бе произнесено името „Луси“, всичко някак се промени. Сякаш самата тя беше влязла в стаята и ни гледаше.
— Луси… — повтори той. — Да, Луси. Тя би го преживяла. Луси би могла да спи на гола земя и да се храни с шарен боб, но от това светът няма да се промени ни най-малко. Обаче може ли Луси да разбере това? Не, не може. — Сега той произнасяше името с видимо задоволство, сякаш като казваше „Луси“ вместо „тя“, доказваше нещо за нея или за себе си или кой знае за кого и какво. — Луси — продължи той — е в състояние да спи на гола земя. И ако я остави човек, тя ще научи и Том на това. Ще го възпита така, че шестгодишни хлапета ще го замерят с прашките си, без дори да си дават труд да бягат. Той е добро, здраво момче — играе чудесно ръгби и сигурно ще го вземат в сборния, когато постъпи в колежа, — но тя ще го погуби. Ще направи от него един лигльо. Кажа ли само някоя дума на момчето и виждам как лицето й се вкаменява. Тази вечер се обадих тук по телефона, за да повикам Том да погледа народа. Мислех да пратя Захарчо да го вземе, защото аз бях страшно зает. И какво, мислиш? Тя не го пусна. Не, казва, да стои в къщи, защото има да учи. Да учи. — Той млъкна за малко. — Просто не искаше да го пусне да види всичко това. Мен и тълпата.