Сезонът на Костите
- Автор: Шеннон Саманта
- Серия: Сезонът на костите #1
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Сезонът на Костите». Краткое содержание книги:
Значи наистина беше пеперуда. Крилцата й леко пърхаха.
- Животните се боят от студените петна. - Гласът му бе глух и дълбок. - Долавят в тях отворения преход към Отвъдното.
- Защо изобщо го отвори?
- Ще разбереш. - Лордът се взря в лицето ми. - Е, искаш ли да се упражниш в обладаване?
- Ще опитам - отвърнах.
Очите му присветнаха като гореща жар.
- Вероятно вече го знаеш - добавих, - но щом напусна тялото си, то ще падне. Затова ще съм благодарна, ако ме подхванеш.
Трябваше да се насиля, за да изрека думите. Беше ми противно да го моля за услуга, макар и толкова дребна и очевидна.
- Разбира се - каза той.
Аз първа отместих поглед.
Поех дълбоко въздух и тласнах духа си. Сетивата ми на-часа се замъглиха и пред мен се простря моята сънорама. Вече долавях етера. Той ставаше все по-силен, докато вървях към края на маковото поле, тънещ в тъмнина. Етерът бе там и ме очакваше.
И аз скочих.
Можех да видя сребърната си нишка, развиваща се край мен, показваща ми пътя за връщане. Сънорамата на Лорда бе наблизо, а до нея - и тази на пеперудата, подобна на пясъчно зрънце до топче за игра. Влязох в съзнанието й. Нямаше никаква реакция, никакво отдръпване или паника от страна на приемника.
Озовах се в приказен свят. Свят на багри, облян в охрена светлина. Тя бе прекарвала своите дни, хранейки се от цветята и техните пищни окраски присъстваха във всичките й спомени. Отвсякъде се носеха омайни аромати на рози, лавандула и треви. Закрачих през роената сънорама, насочвайки се към най-светлата й част. От разцъфналите дървета се силеше поле-нов прашец, ръсейки косите ми. Никога не се бях усещала толкова свободна. Нямаше и най-слаба съпротива, никакъв помен от защитен механизъм. Всичко бе толкова леко, безболезнено и прекрасно, сякаш се бях измъкнала от тежък чифт окови. Чувствах се съвсем естествено. Тъкмо за това копнееше духът ми - да броди из непознати земи. Не можеше да понася през цялото време да е затворен в едно и също тяло. Имаше страст към пътешествията.
Когато доближих слънчевата зона, забелязах духа - нежен като ефирна струйка дим. Духнах с уста и той се плъзна встрани, изчезвайки към по-тъмните части.
Сега идваше истинското изпитание. Ако бях разбрала всичко добре - и ако обясненията на Джаксън бяха правилни, - влизането в слънчевата зона щеше да ми позволи да поема контрол над новото си тяло.
Веднага щом пристъпих в кръга, цялата сънорама се озари от ярка светлина - златно сияние, което ме обливаше, изпълваше очите, кожата, кръвта ми. Беше ослепително. Светът се превърна в раздробен диамант, в малка бляскава звезда.
За известно време всичко изчезна. Тялото ми го нямаше, не чувствах каквото и да било. И после се събудих.
Първо дойде паниката. Къде бяха ръцете, краката ми? Защо не можех да виждам? Всъщност не, виждах, но просто всичко бе окъпано в наситено лилаво и зеленината на тревата бе твърде ярка за моите очи. По немощните ми крайници премина спазъм. Беше като мозъчна чума, но много по-зле. Бях смазана, задушена, крещяща без устни и без глас. И какви бяха тези неща, стърчащи от двете ми страни? Когато опитах да помръдна, те потрепериха, сякаш в предсмъртна конвулсия.
Преди да усетя, се изстрелях навън от пеперудата, обратно в собственото си тяло. Цялата се тресях, борейки се за глътка въздух. Свлякох се и застанах на четири крака край камъка.
- Пейдж?
Понечих да повърна, но без успех, само устата ми се изпълни с вкус на горчива жлъч.
- Н-никога повече няма да го правя - изрекох едва.
- Какво се случи?
- Нищо. Беше... беше т-толкова лесно, но после... - разкопчах ципа на якето си, за да не се задуша. - Просто не мога.
Лордът ме гледаше мълчаливо, докато се мъчех да се овладея, бършейки потта от челото си.
- Но ти успя - каза. - Може да е било болезнено, но успя. Крилцата й помръднаха.
- Имах чувството, че ще умра, когато го направих.
- И все пак го направи.
Облегнах се на камъка.
- Колко време прекарах там?
- Може би половин минута.
По-добре от очакванията ми, но все пак жалък резултат. Джаксън щеше да ме съсипе от подигравки.
- Съжалявам, че те разочаровах. Може би не съм толкова добра, колкото другите сънебродници.
Чертите му се втвърдиха.
- Напротив. Но докато не го повярваш, няма да постигнеш пълния си потенциал.
Той разтвори шепи и пеперудата отлетя в мрака. Все още жива. Не бях я убила.
- Ядосан си - казах.
-Не.
- Тогава защо гледаш така?
- Как? - Очите му бяха студени.
- Няма значение - отвърнах.
Той взе наръча сухи съчки, който бе подпрян до камъка. Секна искра с помощта на два камъка и запали малък огън. Отвърнах се настрани. Можеше да се гневи колкото си ще. Нямах намерение да ставам кукловод на животни.