Хамилтън: Кодово название Coq Rouge

А “норвежецът”, явяващ се причина за активността на “фирмата” през тази седмица, бе научил, че Понти оглавява списъка с известните шведски организации за пропалестинска дейност в страната и освен това има тесни отношения с международния тероризъм и вероятно именно той ръководи “патрулите на убийците”.

И така нататък.

И още нещо за журналистическия заговор. Той можеше да се обясни съвсем другояче, защото по онова време всички са били повече или по-малко “журналисти”.

Годините на службата на Понти в армията се считаха за най-тъмните в биографията му. Тогава обаче самата шведска държава бе правела тези хора такива много преди появата на понятието “логистичен терорист”.

Карл заряза четенето и се отправи към заключената стая, направи няколко тренировъчни удара там, за да понижи агресивността си, а след това седна над документите за Хедлунд. Последният не му харесваше, ако се вземеше под внимание само политическият му облик.

Материалите на “фирмата” обаче се оказаха оскъдни. Само няколко пътувания насам-натам, малко “ръководни длъжности” и нищо съществено, за което да се заловиш.

Убийствен резултат. Карл бе почувствал възбудата на ловеца, след като бе хвърлил за пръв път поглед върху библиотеката на Хедлунд. Последният бе единственият, който можеше да бъде “разработван”, докато останалите веднага изчезваха сякаш в нищото. Търговията с наркотици и откраднати вещи в дадения случай бяха нищо. Ако се съдеше по пълното безразличие на Фристед и Апелтофт при създалата се ситуация, заловените палестинци също не бяха от значение. Доколкото можеше да се разбере и Анелис Рюден бе лъжлива следа. “Момичето, живеещо в една квартира с Хедлунд, е “зелено” — бяха решили Апелтофт и Фристед. Те имаха основания за подобно заключение, защото бяха опитни и умни. А онзи Сунд бе въобще боклук и засега бе под въпрос.

Сега отново за Понти. Най-вероятно Неслунд подготвяше следващия си удар именно срещу него, като не напразно бе възложил на Карл да се заеме с въпроса и дори намекваше, че трябва да е готов да стреля.

И тогава всичко забуксува.

Карл и сам не разбираше защо не разказа нито на Апелтофт, нито на Фристед какви мисли се въртяха в главата на Неслунд. Не, не бе, защото не им вярваше, а просто може би мисълта му се стори твърде невероятна.

Карл почувства, че стига до задънена улица. С рязко движение той сграбчи телефонната слушалка, но размисли и погледна към часовника. Бе само още девет и половина.

И той взе решение.

Преоблече се бързо, избръсна се и излезе. Кръстовището в Стария град бе съвсем пусто и без да се оглежда, той се отправи направо към кафене “Опера”.

Пред кафенето още нямаше опашка. Това го зарадва, защото нямаше да му се налага да показва документ за самоличност, за да влезе, и нямаше да стои на опашка, ако решеше, че твърде често се възползва от положението си.

Най-мощната вълна на нощния живот на Стокхолм още не бе придошла. Той мина покрай бара, поръча си бира и застана до дългия плот така, че единственият вход в залата да бъде постоянно в полезрението му. Бе невъзможно да греши — никой не го следеше. След четвърт час той излезе в преддверието, пъхна петкронова монета в малкия червен телефонен апарат и набра един от пет-шестте необходими му номера, които помнеше наизуст.