![Царицата на Палмира [Танцът на боговете] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/4/5/caricata-na-palmira-tanct-na-bogovete-download.jpg)
Царицата на Палмира [Танцът на боговете]
- Автор: Даниел Антоан Б.
- Серия: Царицата на Палмира #1
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Царицата на Палмира [Танцът на боговете]». Краткое содержание книги:
Зиновия се засмя. Смехът й беше щастлив. Никой не я беше чувал да се смее така, откакто беше влязла в палата. Конят спря, погледна я с големи учудени зеници и треперещи ноздри, душейки парфюма на този смях.
— Харесва ли ти? – попита Нурбел.
— Да, да, много!
Тя протегна ръка към животното, без да пристъпва напред. То протегна врат с потръпващи бърни. Войникът поиска да се възползва от това, приближи се полека зад него, за да хване с ръка кожения оглавник. Конят отгатна намерението му и измъквайки се с нервен отскок, му се подигра с високо и предизвикателно изцвилване. Зиновия се засмя отново.
— Той е прелестен. Ще кажеш на Всепрославения, че съм много щастлива от подаръка му.
Учителят по бойни изкуства я изгледа през фините си клепачи.
— Той е млад и няма да му хареса да усеща някой на гърба си. Ще успееш ли да го удържиш?
Зиновия кимна, без да изпуска коня от очи.
— Обучавах се с воините метув. Те яздят само полудресирани коне. Вярват, че така никой няма да посмее да им ги открадне!
Нурбел кимна одобрително, промушвайки пръсти между плитките на брадата си и прикривайки усмивката си. Имаше нещо, което му харесваше у това момиче. Той не можеше да каже какво. То не идваше нито от красотата, нито от характера, който очевидно е не по-малко буен от този на младия кон.
— Ще трябва да му дадеш име.
— Йедкивин! – отговори Зиновия, без да се поколебае. – Йедкивин, „Този, който е тук”! Това име ще му отива най-добре.
Нурбел погледа известно време животното, което си играеше с войника, като му пречеше да хване отново оглавника. После отиде в средата на ограденото място и свирна. Конят спря с изправени уши, а големите му учудени очи гледаха втренчено учителя по бойни изкуства. Нурбел протегна длани и започна да говори. Толкова тихо, че Зиновия не можа нищо да чуе. Младият кон се поколеба. Тръпка премина по гръбнака му. Бялата опашка се размърда. Нурбел пристъпи леко – по-скоро плъзгаше крака по земята, отколкото стъпваше. И не спираше да шепне.
Конят наведе глава, пристъпи от крак на крак, отстъпи крачка и застана настрани. На Зиновия й се стори, че ще скочи и ще се втурне в галоп към отсрещната стена.
Но гласът и ръцете на учителя по бойни изкуства го хипнотизираха. Той повдигна една бърна и показа зъбите си. Ушите му трепереха. Нурбел беше съвсем близо, толкова близо, че силуетът му се отразяваше в големите топли очи, които го гледаха втренчено. Учителят по бойни изкуства пристъпи още малко по-напред, продължавайки да говори мелодично и да протяга дланите си. Конят отстъпи отново, поклати глава отдолу нагоре. Нурбел се приближи съвсем, пръстите му леко погалиха потръпващия врат и стиснаха кожения каиш, докосвайки лъскавата козина и нежната като мъгла грива. Конят се поколеба за кратко. После повдигна бърните, показвайки заплашително всичките зъби. И скочи.
Скочи леко и весело, дърпайки не много силно оглавника, отпусна се и най-после развали магията.
Нурбел повървя с него за малко, държейки здраво в ръка оглавника, с напрегнати под кожената туника мускули. После подвикна:
— Дий! Йедкивин! Спокойно, Йедкивин!
Зиновия изръкопляска. Нурбел повери оглавника на войника и се върна при нея.
— Какво му каза? Ти говореше толкова тихо, че не чух, но той, о, как само те слушаше!
Гордостта проблясваше в цепнатите очи на учителя по бойни изкуства. Той направи пренебрежителна гримаса.
— Думи! Думи за коне.
— Ще ми ги кажеш ли?
Нурбел се поколеба. Очите му се смалиха и се превърнаха в две цепки. Отговори й с въпрос:
— Лъжеш ли, момиче от племето маазин? Лъжеш ли великия Оденат?
Зиновия прие предизвикателството на учителя по бойни изкуства.
— Думите ми са верни, Нурбел. Моята съдба е съдбата на Всепрославения. Ще бъда негова сабя и негова стрела, той ще стане велик. По-велик, отколкото е днес. Ти ще можеш да ме наблюдаваш и няма да ме хванеш в грешка.
— Негова сабя и негова стрела? Какво искаш да кажеш?
— Нищо повече от това, което чуваш.
— Офала е права, като казва, че думите ти объркват.
— Офала е само купчина плът, която вече не умее да отличи деня от нощта.
Нурбел се усмихна едва забележимо, без да се разнежва.