Царицата на Палмира [Танцът на боговете]

Откакто се беше върнал от граничните стени край Рейн, Валериан не можеше да се насити на тази гледка. Как се беше осмелил да се отдалечи оттук за повече от половин година? Той наистина си задаваше този въпрос. Само мисълта за лагера Агрипиненсиум го караше да потръпва. Този студ, този сняг! Тази мрачна река, влачеща лед и смърт! Спомняше си, че дори шубата от лъвска кожа не помагаше особено.

Той обаче не беше показал отношението си. Нито пред Аврелиан и още по-малко пред цезаря. Един император изобщо не показва чувствата си, особено пред своя син, и особено, когато те може да говорят за слабост. Нека Нептун му прости, но той мразеше тези реки, приличащи на чудовища, а и човек никога не можеше да разбере откъде се вземаше това мрачно настроение, което цареше навсякъде.

Не е чудно, че в тези северни земи се подвизаваха варварите. Боговете се бяха отвърнали от тях, откакто свят светува. Може ли да си представи човек как Аполон шляпа в тази кал? Юнона и Церера, голи под воалите си, да танцуват върху тези тресавища? Минерва да кръстосва тези гъсти гори, превъзнасяйки щастието да бъдеш образован, пред това да си част от групата на дивите дрипльовци?

Валериан неволно се засмя. Робинята, която мажеше старите му бедра и корем с бадемово масло, прекъсна ласките си и в очите й се изписа тревога. Закръглените й, възхитително плътни устни напомняха за тези на Баубо, която красеше древните гръцки храмове. Казваха, че те нашепвали божиите канони. Устни, криещи невероятно еротично очарование, които са в състояние да разпалят и най-угасналите огньове.

Той погали бузата на робинята, остави пръстите си да се разходят между разтворените краища на туниката, последва извивките на гръдта, изпробва връхчето с палец.

— Продължавай, Ифлава, продължавай. Дланите ти са меки, гърдите ти са моите цветя за наслада, устата ти подхранва сънищата ми.

Младата жена направи едва доловимо движение с устните си, което трябваше да е целувка, и продължи да гали старото тяло.

Старо тяло, което всъщност вече нямаше желания, а само спомени за това, какво е страст и влечение. Обаче Ифлава притежаваше голямо умение и още по-голямо търпение да доставя удоволствие.

А със Севера работата беше такава: всичко, дори бедрата на робините, му напомняше затова, колко е остарял! Галия, Германия, Мизия – там човек се изхабяваше, остаряваше по-бързо, отколкото самата природа го желаеше. Франкските робини, които синът му толкова обичаше, бяха твърде груби, твърде енергични, твърде нетърпеливи! И не достатъчно покорни, също така. Той вече не беше толкова арогантно мъжествен, за да си играе с тях с удоволствие.

Докато тук Церера* беше създала всеки плод, всяка сянка, всеки извор, за да бъдат посрещани мъжете. Нали и Митра беше роден тук!

[* Римска богиня на плодородието и земеделието, пазителка на майчинството и брака. – Б.р.]

Сред причините, които беше изтъкнал пред Аврелиан като оправдание за завръщането си в Антиохия, той не беше споменал, че бърза да се върне сред приятната атмосфера на града, за да може да се излегне на терасата на двореца и да се отпусне в сумрака и в умелите ръце на Ифлава.