Хюрем. Московската наложница
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Серия: Великолепният век #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Летера
- ISBN: 978-954-516-988-5
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Хюрем. Московската наложница». Краткое содержание книги:
— Такова беше моето желание, господарю — каза тя след моментно колебание. — Доста по-добре, отколкото да ме наричат московчанка.
Усмивката вече озаряваше цялото лице на Руслана.
— Знаете ли, ние също харесахме това име.
Султан Сюлейман призна пред себе си, че майка му беше права. Не бе виждал толкова красива усмивка досега. Тя сгряваше душата на човек и отнасяше тревогите му. Не можеше да бъде подмината с равнодушие. Дори да беше угрижен и разтревожен, дори да беше изнервен заради рицарите от Родос, тази усмивка отнасяше изтощителните му мисли. Откъсвайки се от размишленията си, Сюлейман попита:
— Така ли? Защо?
— Напомня ми за моя роден край, владетелю, за селото ми, за майка ми и баща ми.
Руслана отговаряше, но душата ѝ не спираше да крещи от щастие.
Хареса ме, хареса ме, хареса ме, хареса ме!
По лицето на султан Сюлейман, пред когото всички трепереха и дори се страхуваха да вдигнат глава и да го погледнат, също заигра усмивка.
— И какво сега? Как да те наричаме? Александра или Руслана?
Молитвите ѝ бяха чути. Дори и да ѝ се беше сторило смешно, че мъжът говореше за себе си в множествено число, не му обърна внимание. Султан Сюлейман не само я видя, а и я хареса. Ето че говореше с нея като с приятел. Тъй като не откъсваше очи от него, Руслана все още не забелязваше слисаните, пълни със завист погледи на слугите и на наложниците. А и да ги бе забелязала, нямаше да се отнесе към тях с нужното внимание. Усещаше, че мракът на мъченическия ѝ живот, спуснал се в нощта, когато я отвлякоха от планинското село, запокитвайки я към неизвестното, започваше да се разкъсва и да отстъпва пред светлината. Най-сетне беше зърнала зорницата в живота си. Развиделяваше се. Дали ще я наричат Александра Анастасия Лисовска или Руслана, ѝ беше безразлично. Искаше Сюлейман да я обикне лудо. И тя ще го обикне. Ще го накара да забрави Гюлбахар. Ще го дари със синове.
Все още бяха впили очи един в друг. По лицето на Руслана отново грейна усмивката, която зашеметяваше Сюлейман.
— Какво значение има името на вашата робиня? Нека владетелят избере името, което му се нрави повече.
Руслана замълча. Падишахът видя, че момичето преглътна.
— Искаше нещо да кажеш ли? Не се срамувай, говори.
— Учуди ме това, че говорите езика ми.
— Ние три години били санджакбей в Крим, във Феодосия. Много от Крим знае руски. И майка ни говори.
Момичето положи усилие да не се засмее. Руският на падишаха беше пълна катастрофа. Веднага заговори, за да потисне смеха:
— Моята покойна майка Гюлдане също говореше на руски с мен.
— У нас няма с кой говори твой език. Малко Сюмбюл ага, малко. Много не говори, не говори и човек забрави.
Руслана вече не можа да се сдържи и се изкиска.
— Какво стана? Нещо грешно ли казал?
Докато отговаряше, без да се смущава повече, момичето погледна падишаха в очите отново с онази усмивка, от която всичко наоколо грейваше.
— Нали казахте: „У нас няма с кой говори твой език. Много не говори, не говори и човек забрави“. Някои думи бяха грешни.
— Така ли? Как е правилно?
— Ако бяхте казали: „Тук няма с кого да говоря на твоя език. Щом не го говори често, човек го забравя“, щеше да е по-подходящо.
Докато падишахът повтаряше бавно казаното, Руслана изговаряше думите заедно с него.
Султан Сюлейман не скри удоволствието си.
— С тебе… руски да говори… няма бъде ло…
Руслана веднага го поправи:
— Няма да е лошо да говоря с теб на руски.
А падишахът повтори правилното изречение.
— Как е, май се получава, а?
Руслана, която не можеше да издържи да не се засмее, го поощри:
— Ами не е лошо.
Лицето на Сюлейман изведнъж стана сериозно.
— Последно говорихме на твоя език по време на белградския поход. Руският прилича на езика на сърбите. Но оттогава ние изобщо не говорили. Сега първи път.
Падишахът за момент си пое въздух и отсече намръщено:
— Обаче твоят турски е по-ужасен дори и от моя руски.
Тогава за първи път пред Руслана се показа детето, което се спотайваше у Сюлейман. Значи владетелят на тази необятна страна, за която никой не знаеше докъде се простира точно, имаше веселата душа на хлапак, жаден за нови знания — ту закачлив, ту припрян, та понякога дори и опасен. Веднага усети, че трябва деликатно да излезе от положение.