Хюрем. Московската наложница
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Серия: Великолепният век #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Летера
- ISBN: 978-954-516-988-5
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Хюрем. Московската наложница». Краткое содержание книги:
Вече можеше да чуе стъпките му. Султан Сюлейман прекосяваше харема, придружен от слугите си и от Сюмбюл ага, който още с влизането му се бе спуснал към него. До този момент изобщо не беше забавил крачка. До този момент изобщо не беше спрял пред някое момиче. Руслана изви очи и отново погледна вдясно, доколкото можа. Да, ето че идваше към нея. Алените ботуши с извити нагоре върхове се открояваха върху иранските килими, покриващи харема. Алените ботуши идваха все по-близо… И по-близо… И по-близо… А при всяка негова крачка сърцето на Руслана сякаш щеше да изскочи.
И тогава се случи нещо неочаквано. Алените ботуши продължиха по пътя си, без да спрат пред нея.
Господи, не спря! Дори не погледна! Свърши, всичко свърши!
Руслана беше съсипана. Този път очите ѝ се обърнаха наляво. Ето че алените ботуши се отдалечаваха. Отиваха си. И надеждите ѝ изчезваха заедно с тях. Дали пък това не беше една от странните традиции на османците? Така ли щяха да се запознаят? Руслана щеше да види неговите ботуши, а владетелят — гърба на момичето, превито в дълбок поклон.
Усети, че очите ѝ започнаха да се превръщат в езера от сълзи. Заповяда си да не плаче! Да не показва на никого, че е съсипана. Дори и на себе си. Разбра ли? Дори и на себе си.
Алените ботуши и свитата от други крака около тях бяха на път да излязат от погледа ѝ. Изведнъж алените ботуши спряха. Останалите крака също. Какво ставаше? Защо падишахът беше спрял? След това краката смениха посоката и отново тръгнаха. Но този път се връщаха. „Господи — помоли се Руслана, — Иисусе Христе, Дево Мария, моля ви, нека сега ме забележи. Ще запаля свещ в първата църква, която намеря. Не, две свещи, не, не, цял куп свещи.“
Алените ботуши идваха все по-близо и по-близо… И този път спряха точно пред нея. Сърцето на Руслана затупка радостно. Острите върхове на ботушите сега бяха насочени към нея. Значи, ако вдигнеше глава, щеше да срещне очите на Сюлейман. Но не биваше да се изправя. Можеше да чуе дишането му, но не можеше да види нищо освен върха на ботушите и шалварите му. Трябваше ли да чака заповедта му, за да го види!
Щеше ли да се задържи права на краката си? Владетелят със сигурност ще чуе бумтенето на сърцето ѝ, а то можеше и да спре. Нима може такова малко сърце да издържи на цялото това напрежение? От толкова вълнение нямаше и дума да може да обели.
И защо не ѝ казваше да вдигне глава? Струваше ѝ се, че са изминали не една или две секунди, а един или два века. Не издържаше вече.
Беше решила, че каквото и да става, не можеше повече да се подчинява на обичаи, заповеди и правила.
Щеше да се изправи и да погледне Сюлейман в очите. Ще го погледне, без изобщо да потрепне. Нито веднъж.
— Ти ли си тази, която вечер пее онези прекрасни песни?
Руслана едва не загуби разсъдък. Гласът беше плътен и безкрайно топъл. На всичко отгоре говореше езика ѝ. Е, допускаше грешки и някои думи не бяха на място, но можеше да го разбере. Чий беше този глас? На владетеля или на другиго? Още веднъж прокле дворцовия етикет и предълбоките му поклони. Без да се изправя, промърмори тихо:
— Кой пита?
Докато свитата на султана се чудеше как Сюлейман ще накаже тази дързост, отново се възцари тишина, която се стори на Руслана безкрайна.
— Падишахът пита, а ти коя си?
Не можеше да стои повече приведена. Не можеше да чака разни заповеди. Моментът бе настъпил. Бавно се изправи.
Сюлейман срещна две очи и в първия момент не можа да определи дали са загадъчно зелени или ефирно сини. Руслана потърси някакво чувство в погледа изпод свъсените вежди. Сюлейман потъна в очите на момичето. За момент и двамата останаха безмълвни. Докато лешниковите очи на Сюлейман с усилие се откъснаха от тези на девойката и се плъзнаха към медночервеникавите ѝ коси, Руслана заяви с царствен маниер:
— Александра. Аз съм Александра Анастасия Лисовска.
Тогава за първи път момичето забеляза, че султан Сюлейман също е развълнуван. Потуленият в сянката на веждите му поглед отново се плъзна от косата на Руслана към дълбоките ѝ синьо-зелени очи. Младият падишах се чудеше възможно ли е да има толкова красиви очи! Същинско море. Море, в което горяха факли, блестяха скъпоценни камъни, отразяваха се звезди и което светлееше на лунна светлина.
— Но ние чухме, че… те наричат Руслана…
Гласът му беше все така плътен и топъл, но този път излезе на пресекулки. Сюлейман не можеше да откъсне поглед от очите на момичето. А и Руслана го гледаше така, както никой друг. Без страх, предизвикателно, сякаш се опълчваше. Внезапно по поруменелите ѝ страни се появи усмивка и около устата ѝ се образуваха две малки трапчинки.