Хюрем. Московската наложница
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Серия: Великолепният век #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Летера
- ISBN: 978-954-516-988-5
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Хюрем. Московската наложница». Краткое содержание книги:
— Прав сте. Постижението ви е изключително. Говорите гладко моя език. А аз от толкова време съм тук и все още едва сричам на вашия.
Облакът по лицето на Сюлейман се разсея. А Руслана научи още нещо. Падишахът обичаше да ласкаят гордостта му. „Не забравяй за тази негова черта, Руслана“ — скъта тя информацията в главата си. Занапред не трябваше да пропуска да го хвали.
— Тогава ти предлагаме ти да ни научиш на руски, а ние теб — на турски.
Този път Руслана сподави кикота си. Отправи очи към младия мъж с грейнало лице. В погледа ѝ се преплитаха съгласие, капитулация, обич, страх, непокорство, гордост… И сладострастие. Него го усети и падишахът. Действително ли беше зърнал искриците му в тези очи? Или си внушаваше? В момента изгаряше от желание да целуне леко влажните плътни устни на девойката. Дали пък не виждаше в очите ѝ отражението на собствените си щения?
Сюлейман си даде сметка, че бяха изчерпали обичайните за такава среща теми. Той можеше да говори още дълго, можеше дори да съчини стих, но моментът не беше подходящ. Клюките щяха да плъзнат из целия сарай. Дори и в Дивана щяха да се питат под сурдинка редно ли е падишахът да оказва такова внимание на някакво си рускинче. И укорите от Гюлбахар със сигурност нямаше да закъснеят. Тя и без това вероятно вече беше обидена, че не е получила отговор на вчерашното си писмо. Но какво да стори, бива ли човек да мисли за леглото, докато подготвя нападение? Това е нелепо. Укоряваше се сам. Щом е нелепо, какъв е този огън, който се разпалва в него? Защо не му се иска да откъсне поглед от очите на това момиче? Ами усмивката ѝ? Когато Руслана се усмихва, сякаш слънце изгрява на лицето ѝ, сякаш рози разцъфват по страните ѝ.
В един миг се сепна — какво му става? Омагьосан ли е? Нима всемогъщият владетел стана пленник на петнайсетгодишно рускинче?
— Трябва да вървим — каза с усилие той и остави Руслана с разтуптяно сърце.
Не беше направил и две-три крачки, когато се обърна.
— Не ни лишавай от прекрасния си глас довечера. Песента, която изпя вчера, беше много хубава. Онази от предната вечер — също. Как ѝ бяха думите?… Дърпайте, хайде…
Докато Сюлейман се отдалечаваше, Руслана се поклони до земята.
Това за първи път не я подразни.
XXII
— По дяволите, по дяволите, по дяволите!
Руслана ядно тропаше с крак, както всеки път, когато побеснееше. Цели два дни се бяха изтърколили от срещата им, а от Сюлейман така и не пристигаше вест. И Хафса султан не напускаше покоите си.
Откакто султанът я обсипа с комплименти, всички погледи в харема бяха приковани в нея. Очевидно беше, че преливаха от завист.
След като подир Хафса султан и самият Сюлейман говори с Руслана и я похвали, останалите се отнасяха към нея с уважение и страхопочитание. А това много ѝ харесваше. Дните, когато момичетата минаваха покрай нея с вирнати носове и не я удостояваха с поглед, сякаш тя не съществуваше, бяха минало. Сега се надпреварваха да ѝ обръщат внимание. Излезеше ли от покоите си, всички мигом я наобикаляха. Слугите сновяха около нея и четяха желанията от погледа ѝ.
И помощникът на Сюмбюл ага, Джафер, влизаше и излизаше от харема, без да чака специално разрешение, свиваше се на миндера пред стаята на Руслана и оставаше неподвижен там.
След срещата си със Сюлейман Руслана едва дочака настъпването на вечерта. Когато мина вечерната молитва и всички се оттеглиха в покоите си, тя поде песните, които той беше пожелал. Джафер не знаеше дали само така му се струва, или тя наистина пееше по-високо, за да може гласът ѝ да проникне през решетките, коридорите, вратите и стените и да достигне чак до Сюлейман. Пееше по-хубаво, по-чувствено. Тъга, любов, омраза, гняв, молба, гордост — в славеевата ѝ песен се преплиташе всичко, което докосваше душата на човек. Джафер не можеше да си обясни каква магия се таеше в този глас. Много момичета в харема вечер пееха песни. Ала откакто гласът на Руслана се разнесе за първи път, всички бяха замлъкнали. Джафер и преди бе слушал хубави гласове. Но никой от тях не беше така омаен като нейния. Джафер се загледа омагьосан в сенките, които изникваха на светлината от фенерите. Те се разтопиха и изчезнаха, а пред очите му се ширнаха безкрайните нажежени равнини на Судан, които бяха останали в далечното минало. Видя дете, което тичаше под сенките на финиковите палми, израснали посред пясъчното море. Той ли беше това? Джафер се опита да изтрие сълзите с огромната си ръка и бързо заспа, мислейки си за онова дете. Момченцето продължи да тича в съня му до зори.