![Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/4/2/mihrimah-dshcheryata-na-nalozhnicata-velikolepniyat-vek-2-download.jpg)
Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]». Краткое содержание книги:
Как да й каже? Можеше ли да й каже?
– Есма! – приближи се тя до гувернантката. – Нека ми приготвят банята!
– Банята ли, принцесо? По това време!?
Михримах бавно отвори зачервените си от търкане очи.
– Искам да се изкъпя, Есма. Веднага!
„А, все същото!“ – си рече Есма наум и се разсмя от сърце, предполагайки, че момичето пак е сънувало нещо.
На сутринта се случи още нещо, което смути Хюрем и Есма.
След като се къпа цял час и не допусна никого до себе си, Михримах си направи сутрешния намаз в стаята, а не при другите жени от двореца.
Това бе първият самостоятелен намаз на Михримах.
Никой не видя как тя се захлупи върху молитвеното килимче и дълго, дълго плака.
ГЕНУЕЗКАТА КУЛА
Истанбул
За да потисне нетърпението си, Алехандро пое шест пъти дълбоко въздух. Днес беше четвъртият петък от пристигането му в Константинопол. Сутринта скочи от леглото с мисълта: „Денят на срещата“. Като тръгваше, се сблъска с моряка на портала.
– Полека бе! – реагира онзи. – Накъде си се забързал още по тъмно.
Алехандро не му отговори, задоволи се само да го стрелне с поглед казващ „Съжалявам!“, и продължи да подтичва.
– Абе да не би тайно от нас да си се оженил за някоя от Галата, че си хукнал сега да прекараш петъчната си отпуска в нейните обятия? - закачи го морякът. – Дай боже! В добро настроение си, значи!
Всъщност съвсем не беше в добро настроение. Цялото му същество, до корена на косъма му, жадуваше неистово за вълшебната отвара на шишкавия свещеник. Настъпеше ли кризата, започваха истински изтезания. Целият се обливаше в пот, непрекъснато крещеше, от устата му хвърчеше пяна. Знаеше, че всичките му мъки щяха да секнат само с една глътка от онази отвара, стига да я имаше. Една-единствена глътка щеше да го изведе от ада и да го възкачи в рая.
„Днес е денят на спасението!“ – казваше си наум. С когото и да се срещнеше, щеше да го стисне за гърлото и да му кресне: „Отварата! Дай ми отварата! Умирам!“
„И само отварата ли? Ще разбера и какви ще ги дъвча тук!“ – замисли се той. Колко пъти беше питал проклетия свещеник: „Каква е моята задача?“, но всеки път от устата на онзи не излизаше друга дума освен: „Божието възмездие!“ Добре де, но на кого щеше да раздава Божие възмездие?
В интерес на истината, не му трябваше да узнава каква е Божията повеля за възмездие. От деня, когато разбра, че не е турчин, а испанец, че не е Исмаил от Алаийе, а Алехандро от Севиля, в него все по-буйно се разпалваше огънят на отмъщението. Сам си казваше: „И да не беше божието възмездие, лично аз имам за какво да си отмъщавам!“ Трябва да отмъсти на османлията, който го отвлякъл едва като едногодишно детенце, на майката на оня, на баща му, на целия му род. Ако не поне щеше да отмъсти заради себе си на онзи, който му бе отнел самоличността, индивидуалността, произхода.
Нямаше търпение да извади камата и да заяви: „Аз не съм Исмаил от Алаийе, аз съм Алехандро Хосе Алтамирано от Севиля. Синът на Педро Алтамирано!“ И при всеки удар щеше да крещи: „Отмъщение на рода Алтамирано!“
Но заповедта беше достатъчно строга: „Заради благословеното ти поръчение трябва да се въоръжиш с търпение! Какво ще бъде то, ще разбереш четвъртия петък след като пристигнеш в Константинопол!“
Ето на, днес бе четвъртият петък.
Денят, когато щеше да получи отварата. Денят, когато болките му щяха да утихнат.
А в ума му, естествено, се загнезди и онова момиче. С коси като жито, очи като морето.
Не беше в добро настроение и заради играта, която му устрои съдбата. Щом си спомнеше за момичето, Алехандро вече не знаеше какво да мисли, какво да прави. Този трепет го тревожеше. А трябваше да е с ясна глава и с по-бистър и от водата ум.
Една сутрин, както се шляеше из корабостроителницата, някой му викна:
– Хей ти, ти, ти!
– Аз ли?
– Да, ти. Ела с мен!
– Какво има?
– Ти какъв си бе? Следовател ли? За лодката ни трябват шестнадесет гребци.
Сети се, че щом ще са осем двойки гребци, лодката сигурно щеше да превозва знатна особа! Продължи да играе ролята на полуглупав, полуприятел.
– Че кой ще се качи на лодка с осем двойки гребци?
Навъсеният неочаквано се засмя:
– Едно момиче!
– Момиче ли? Осем двойки гребци са твърде много за едно момиче!
– Даже са малко. Нейният баща плава в лодка с шестнадесет двойни гребци.
Алехандро наистина се учуди. Помисли, че му говори празни приказки.
– Не ме премятай, ага! – възкликна. – Че кой е бащата на това момиче?
Навъсеният се подсмихна и се наведе към ухото на Алехандро:
– Султанът на седем страни на три континента – Сюлейман хан!