Право на милосърдие

— Може би така стана по-добре… Имам предвид това, което направи сина му.

— Наистина ли мислиш, че той го е направил, Дан?

— Така пишат вестниците — сви рамене Тоска.

Лание кимна, помълча малко, после попита:

— Често ли се виждахте със Сал?

— От време на време…

— А как ти се стори той? Личеше ли му, че страда?

— Не го показваше. Което не означава, че не е страдал.

— Ами ако не е страдал от болка, а от нещо друго?

Ясно пролича, че Тоска е изненадан от този въпрос.

Пръстите му механично затъркаляха по барплота една бучка захар, Лание се приведе към него и поверително прошепна:

— Някой го е убил, Дан. Все още не знаем причините. Бихме искали да сме сигурни, че това е свършило момчето му, а не някой друг. Едва след това ще го арестуваме…

— Мислиш, че е ставало въпрос за бизнес, така ли?

— Мисля това, което ти казвам: не знам със сигурност. Може би зад целия този бизнес с рибата се крие нещо съвсем друго…

Имаше предвид наркотици. Незаконната продажба на риба, толерирана от всички, лесно би могла да се окаже прикритие за контрабанда на наркотици. А в отношенията на Сал с трафикантите да се открие и мотивът за престъплението…

Но Тоска поклати глава:

— Няма такова нещо — категорично заяви той. — Сал продаваше риба, при това много хубава.

— В големи количества?

Тоска внимателно го погледна.

— Веднъж в седмицата.

— Не те попитах точно това.

Ръбчетата на бучката захар се закръглиха и тя ловко скочи в чашката.

— Според мен едва ли изкарваше повече от двеста на седмица. Горе-долу толкова, колкото му трябваха да преживее. Нямаше никакви заеми. Такъв му беше бизнесът — плаща и получава стоката си.

— Ами доставчиците? Доколкото съм осведомен, някои от тях действат със замах…

Тоска са замисли за миг, после вдигна глава:

— Питаш ме дали Сал не ги е изнудвал? В смисъл — плащай, или отивам да те натопя пред Комисията за лов и риболов… Защо да го прави? За повече пари? За какво са му тези пари?

— Може би за морфин — сви рамене Лание.

Този отговор очевидно не беше достатъчно убедителен. Тоска помълча малко, прехвърляйки бучката захар в устата си, после кимна:

— Окей, има един тип… Ще проверя как стоят нещата…

— Ако ми кажеш името му, бих могъл да се срещна с него още днес — предложи Лание. Срещнал втренчения поглед на Тоска, той бе принуден да поясни: — Времето ни притиска, Дан… Колкото по-бързо свършим работата, толкова по-добре.

Погледът се смекчи, Тоска потупа ръката на Лание, легнала върху барплота.

— Скоро ще се чуем, Марсел. Ще видя какво мога да направя…