66 градуса северна ширина

След това, както Магнъс очакваше, моментът на щастие свърши. Оли пак се уплаши и започна отново да се напикава в леглото. Веднага след Нова година роднините си тръгнаха и оставиха двете момчета сами във фермата при дядо им и баба им.

А дядото бе в лошо настроение.

Магнъс мина край църквичката, която се издигаше близо до водата, и седна на един камък. Загледа се в добре познатите му светлинки, които блещукаха почти денонощно по това време на годината, когато сутрешният и вечерният мрак отстъпваха място на светлината само по обед. Погледна ярките светлини на фермата зад себе си, светлините на Храун от другата страна на полето от лава, фара на едно от островчетата във фиорда, клатушкащите се пламъчета на рибарски лодки на път обратно към Стикисхолмур.

Нощта беше ясна. Лъчите на луната пълзяха по снега и озаряваха водопада на склона зад фермата. Високите триъгълни стойки за сушене на риба се очертаваха на фона на водата, която кротичко плискаше брега. Разкривени канари стърчаха насред белотата на Берсеркяхраун. Над планините на север се виждаше северното сияние. А над всичко това, хиляди звезди пробождаха ясната студена нощ. Магнъс си спомни нещо, което майка му каза, докато живееха още в Рейкявик — на този свят има две неизброими неща: звездите и островите в Брейдарфиордур.

Магнъс се сгуши в палтото си. Беше му много студено, но това бе за предпочитане пред огъня на свадата, който бушуваше в къщата.

До преди две години Магнъс, Оли и родителите им живееха щастливо в малката си къщичка в Тингхолт със синия ламаринен покрив и старото дърво на двора. Но после всичко се разпадна. Започнаха споровете, свадите, баща им замина, майка им все спеше, забравяше да им донесе вечеря, заваляше думите. Шест месеца по-късно баща им бе в Бостън, майка им — в Рейкявик, а двете момчета — в Бярнархьофн, фермата на дядо им.

Магнъс никога не бе харесвал баба си особено много. Тя беше дребна жена, студена и темерутеста, а на лицето й винаги имаше изражение на леко неодобрение. Дядото беше направо страшен, но в него поне имаше някакъв груб чар. Той с готовност се впускаше в игри с внуците си, а когато двамата с Оли дойдоха в Бярнархьофн с удоволствие им показваше фермата, околните склонове и островите във фиорда. Магнъс и Оли обичаха най-много заедно с дядо си да събират ценните пера на гагите от гнездата край потока.

И разбира се, тук беше Берсеркяхраун. Халгримур водеше внуците си сред невероятните скални скулптури и им разказваше за берсерките, които живеели тук и в Храун, и за игрите от детството си. Думите му плашеха Оли, но запленяваха Магнъс.

Дядо им обаче обичаше да си пийва. И когато се напиеше, ставаше зъл и груб.

Халгримур харесваше Магнъс, поне в началото. Но Оли бе слаб, а Халгримур презираше слабостта. Оли се плашеше лесно и Халгримур се възползваше от това. Разказваше му за Тролката от Керлингин, която отвличала дечицата от Стикисхолмур и щяла да отвлече и Оли, ако не се стегнел малко. За берсерките, които все още бродели нощем из полето от лава. За мъж на име Торолф Куция, който бил убит преди векове, но продължавал да витае по баирите и да тормози пастирите и овцете им. Както и за Фиорулали — морското чудовище с раковини, висящи по четината му, което обикаляло плитчините на фиорда и ядяло малки дечица, които се доближавали до водата.