66 градуса северна ширина

Пет минути по-късно, телефонът му отново иззвъня. Беше Ингилейф, да го покани у тях на вечеря.

— Добре ли си? — попита го тя, когато Магнъс влезе в апартамента й. — Нещо май не е наред.

— Говорих с брат си по телефона.

— И какво?

— Казах му какво сме научили през уикенда. За баща ни. За дядо ни.

— И?

— Изобщо не иска дори да мисли за това.

Магнъс видя, че Ингилейф тръгна да пита още нещо, но се отказа.

— Да? — подкани я той.

— Извинявай — започна тя, — знам, че това ви е болна тема, на теб и на брат ти. Няма да те тормозя по нея.

— Добре.

Ингилейф пържеше риба.

— Днес получих предложение — каза тя.

— Какво предложение?

— Помниш ли Свала? От галерията?

— Да. Тя не замина ли за Хамбург?

— Точно така. Там се е надушила с някакъв германец. Продават скандинавски стоки. Отвориха галерията само преди два месеца, но вече им потръгна.

— Въпреки рецесията?

— Явно да. Германците не бяха толкова прецакани, колкото ние. Там вече излизат от кризата.

— Блазе им.

— Да… Така де, тя ме покани да се включа и аз. Като партньор. Казала е на германеца, че им трябва точно човек като мен, за да се развие бизнесът.

— Хм… — Ингилейф бе с гръб към Магнъс. — Това е добра възможност. А какво ще стане с галерията тук?

— Ще ми липсва, но в Германия ще имам много по-големи шансове.

— Говориш ли немски?

— Малко. Колкото да отлепя. Но бързо ще го ошлайфам, ако живея там.

Магнъс усети как тялото му се стегна.

— Значи заминаваш?

Ингилейф не отговори. Сложи рибата в чинии и ги сервира на масата. Двамата седнаха.

— Не — каза тя.

— Не? Защо?

Тя се наведе над масата и го целуна. Страстно.

— Заради теб, глупчо!

Магнъс нямаше какво да каже на това. Усмихна се.

— Как върви разследването? — попита тя. — Някой нов заподозрян?

— Има — каза Магнъс. — Познаваш ли Синдри Палсон?

— Голямото бърборило ли? Познавам го.

— Не се учудвам. Но той едва ли ти е клиент?

— О, не. Той е част от тъй наречената исландска интелигенция. Все ходи по премиери на книги и изложби. Симпатяга е, въпреки апокалиптичните му глупости.

— Той вярва, че насилието е единственият начин да се разруши капитализма.

— Само му дай да приказва. Иначе е страхливец. Нали не мислиш, че той е убил Оскар?

— Смятаме, че може да е замесен.

— Не — каза Ингилейф и се замисли. — Не. Той не би убил никого. Мога и да го питам.

— Аз вече го питах — каза Магнъс.

— Да, но на мен може и да ми признае — Ингилейф се захвана с рибата в чинията си. — Не се шегувам. Сигурна съм, че си пада по мен. Всъщност, сигурно си пада по всеки, който няма трийсет години, а както знаеш, Магнус, аз още не съм ги навършила. — Ингилейф бе на двайсет и девет и девет месеца. — На мен ще ми каже, ако го попитам както трябва.