66 градуса северна ширина

— Това са временни мерки — каза Фрея. — Дългът ми няма да изчезне, ако не го изплатя. Така ще си изчистя сметките и животът ще продължи.

Поседяха известно време, загледани в кафетата си. Синдри пафкаше цигара. Това бе фермата от детството му — купена от прадядо му преди сто години. Но не това го глождеше, а Фрея и децата — разбитото семейство на брат му Мати.

— Значи се пренасяте в Рейкявик? — попита той.

— Ще се наложи — отговори Фрея. — Трябва да си намеря работа.

— Говори ли с брат си? — Синдри се сети, че той бе предложил работа на Фрея.

— Да, но няма нищо. Миналата седмица е съкратил трима души, така че не може да вземе нов човек в екипа. Мен например.

— Какво ще правиш тогава?

— Ще разпитвам. Затова съм тук. Познаваш ли някого, който да наема персонал?

— Съжалявам — каза Синдри. Не му се наложи да мисли дълго. Много от приятелите му, които се прехранваха от временни работи, в момента си търсеха нови работодатели. Той самият имаше късмет, че още получава някакви авторски права за книгата си, както и писателската стипендия, която му бе отпуснало Министерството на образованието, науката и културата.

— Нямам никаква квалификация — каза Фрея, — но пък съм много работлива. Силна съм. Смятам добре. Честна съм.

— О, да — усмихна се Синдри, — не се съмнявам в това. Но не съм чувал някой да търси хора в момента.

— Мога да съм сервитьорка, продавачка, дори чистачка.

— Съжалявам — Синдри сви рамене. — Не съм аз човекът, с когото да говориш за работа.

— Не, не си — каза Фрея и Синдри усети леко презрение в погледа й.

— Къде ще живеете?

Фрея въздъхна.

— Не знам.

— Можете да спите при мен, на пода. Има място за всички.

Фрея се засмя, оглеждайки мръсното апартаментче.

— Дано не се наложи.

Усмивката й се стопи. И двамата бяха наясно, че може и да се наложи.

— Виж, съжалявам, че не успях да купя фермата — каза Синдри. И беше искрен. Щеше да купи имота, ако имаше възможност — поне с това можеше да поправи грешките на брат си. — Просто нямам пари.

— Естествено… Но аз не съм очаквала да я купиш. Понякога обаче се чудя…

— Какво се чудиш?

— Какво правят хората като теб по цял ден?

— В момента пиша роман — каза Синдри. — Преработка на „Независими хора“ на Халдор Лакснес за двайсет и първи век. Доста трудно върви.

— Това ли ти е трудното!? — прекъсна го Фрея с блеснал поглед. — Някои хора работим по цял живот. Някои хора имаме гърла да пълним! Понякога ми се иска такива като теб да си станат от дебелите задници и да свършат нещо.

Синдри се изчерви. Чувстваше се сякаш са го зашлевили. Гневът се сблъска със срама и срамът надделя.

Фрея закри лицето си с ръце. Синдри мълчеше. Тя го погледна. Усмихна се измъчено.

— Виж, Синдри, съжалявам. Старая се да не се поддавам на тези мисли. И успявам, наистина. На никого не викам: нито на банката, нито на децата, нито дори на глупавите овце. Човекът, на когото бих искала да се развикам, е Мати, естествено. Но и това не мога да направя. — Фрея погледна Синдри право в очите. — И затова викам на теб. Извинявай!