Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

— Развържете ги де, какво чакате?

— Ами… ами ако избягат?

— Завържете ги за ръцете — отвърна водачът. — Другият край завържете около кръста си.

И тръсна глава с едва скрито презрение.

Саймън долови искрица надежда, щом Огненият танцьор измъкна нож и се наведе, за да среже въжето на глезените му. Ако Мейфуору беше единственият интелигентен между тях, както изглеждаше, може би все пак съществуваше някаква възможност.

Огнените танцьори ги сръгаха напред като впрегнати волове, побутваха ги с копията си, ако се заклатеха или забавеха. Копията имаха странна форма, възкъси, с изтънени и много остри върхове — Саймън не беше виждал такива.

Мейфуору навлезе в гъстата гора и изчезна. Саймън изпита известно облекчение. Поне ги отвеждаха някъде другаде и това може би увеличаваше шансовете им за бягство. Такава възможност би могла да възникне още по пътя. Погледна зад себе си и щом видя, че ги следва цялата компания от Огнени танцьори — белите им мантии и роби блещукаха в мрака, — се обезсърчи.

Онова, което изглеждаше да е гъста гора, се оказа добре утъпкана пътека, която лъкатушеше нагоре по хълма. На повече от няколко лакътя не се виждаше нищо: над земята се стелеше гъста мъгла, а сивкавият полумрак поглъщаше шумовете и скриваше гледката. Освен глухите крачки на двайсетината души, гората тънеше в тишина. Не се чуваше дори писък на нощна птица. Вятърът също беше стихнал.

Мозъкът на Саймън работеше трескаво, но моментално отхвърляше един подир друг всеки следващ светкавично възникнал в съзнанието му план за бягство поради неосъществимостта му. Двамата с Мириамел бяха заобиколени от многоброен противник и не познаваха местността. Дори да успееха да се измъкнат от Огнените танцьори, които държаха въжетата, щеше да им е невъзможно да използват ръцете си, за да пазят равновесие или да си проправят път, и моментално щяха да ги заловят.