Годината на Кобрата [bg]

Собек се облегна на стената и избърса потта от шията си.

— Знам какво си мислиш — увещавах го аз. — Чудиш се, Собек, дали да не ме предадеш на Ай, но вече е прекалено късно: той ти няма пълно доверие, затова шпионите му те следят. Ще се чуди за Каракалите. Дали всъщност си знаел за тях и не си предприел нищо? И най-вече знае, че си разговарял с мен. Пентжу е убит — продължих безмилостно аз. — Вече знам, не ме питай откъде, че в гробницата на господаря ни се намира истината за много неща.

— А Хоремхеб?

— Предпочитам него пред Ай.

Известно време Собек гледаше чашата си втренчено. После изсумтя, стана и излезе от пивницата. Загледах се в една рисунка на стената и отпих жадно. Ако Собек се върнеше, значи бе направил избора си. Ако ли не, уличката, в която се криех, щеше да е лобното ми място. Сякаш минаха години. Спомените се впускаха към мен като прилепи в нощта. Колко близо съм бил до земята на призраците. Колко често съм живял под угрозата на примката, меча, камата, тоягата, чашата с отрова. Лицата се трупаха в тъмнината, за да ме посрещнат: Ехнатон и безкрайната му арогантност, Нефертити с прекрасна коса и сини очи с тежки клепачи, Аменхотеп Великолепни под милувките на една от дъщерите си; мъже, които съм убил, жени, които съм любил. И накрая Набила — нейното прекрасно лице и спокойният й поглед. Дори тогава усещах загуба; дълбоко в себе си съзнавах, че нещо ужасно се е случило. Същевременно бях убеден, че не е предател. Пих още вино, чувах шума около себе си, но не откъсвах поглед от вратата. Собек се появи, вмъкна се както някога — гъвкав, бърз и смъртоносен като леопард. Сякаш товарът на годините се бе свлякъл от раменете му и сега бе отново с изпито лице и блеснал поглед.

— Готово — прошепна той и протегна ръка през масата. — Освободих хората си. С теб съм, Маху, до смъртта.